Черни води

В момента цветът им не преливаше от сиво-синьо през стоманено до тъмнозелено, което ми напомняше за океанските дълбини. Това не бяха даже пъстрите лешникови очи, които прикриваха истинската ми същност. И не защото в момента изглеждаха много по-малки… заради кожата, увиснала над тях. Веждите тежаха надолу и затискаха клепачите. Вътрешните и външните ъгълчета на очите ми бяха провиснали. Иначе гладката кожа под очите сега беше набръчкана.

Отстъпих назад, взирайки се в отражението си.

Какво става с мен?

Несъзнателно отправях този въпрос към Шарлът и се ослушвах за отговор. Когато не го получих, наведох глава и започнах да плискам лицето, шията и ръцете си. После загребах от водата с две шепи и започнах да пия. Продължих така, докато най-накрая престанах да усещам вкуса на солта и лицето ми се охлади. После отново се огледах.

Доста по-добре. Очите ми, макар и още тъмни, вече бяха възвърнали нормалната си големина, но кожата ми още беше изопната и едва-едва порозовяваше.

Това ли имаше предвид Шарлът, когато каза, че ненофарите се нуждаят от повече и по-чести дози енергия, в сравнение с останалите сирени? Ще се състарявам ли с по десет години всеки ден, ако не я осигурявам на тялото си? И щом като съм по-надарена от обикновените сирени, това ще ми помогне ли да си набавям по-лесно тази енергия?

Някой блъсна вратата на тоалетната и ме накара да подскоча. Когато не успя да влезе, тази, която напираше отвън, почука.

— Момент, моля! — Издърпах няколко хартиени кърпи от рулото на стената. Когато подсуших лицето си, измъкнах ключа от джоба на панталонките си и се отправих към малкия шкаф с резервни материали. Отключих вратичката и посегнах да взема нови рула тоалетна хартия, но такива нямаше. Рафтът беше празен.

Излязох от тоалетната, обясних положението на жената, която чакаше отвън, и обещах веднага да се върна.

Открих Пейдж и я попитах къде е резервната тоалетна хартия, а тя ме отпрати към големия килер в мазето. На път за там хвърлих поглед към отражението си в огледалото над камината в салона и забелязах, че колкото бързо преди се беше опънала кожата на лицето ми, толкова бързо сега възвърна своята мекота. Забелязах и че обожателят ми още не си е тръгнал и… в момента ме наблюдава.

Погледнах часовника си. Ако се съди по неговото последно съобщение, Саймън трябваше да пристигне всеки момент. Гледката от предишната нощ с нова сила върна спомена за миналото лято, а аз исках на всяка цена да го залича от съзнанието му. Ако държах да си наваксаме пропуснатото време, в никакъв случай не трябваше да ме заварва в този вид. След това нямаше да има значение какво говоря — той щеше веднага да се обезпокои, а може би и занапред щеше непрекъснато да се тревожи. Най-бързото и просто решение бе да скоча в залива, който се намираше буквално в задния двор на ресторанта на Бети. Обаче нямаше как да го направя, без някой да ме види.

Но съществуваше и друг изход.

— Здравейте отново. — Стоях само на сантиметри от моя обожател и се усмихвах. — Как върви при вас?

— Бавно — изръмжа неговият приятел. — Но иначе е добре.

С разтуптяно сърце опрях едното си бедро в масата и се обърнах към по-младия мъж.

— А Вие как сте?

Той се облегна на стола и ме изгледа преценяващо.

— Още съм гладен.

— Съжалявам да го чуя. Какво още мога да ви предложа? Палачинки? Пържени филийки?

Очите му леко се присвиха. И двамата знаехме, че не говоря за храна. Затова се наведох ниско към него, сложих ръка върху неговата и прошепнах в ухото му:

— Как се казваш?

Усетих как мускулите му се напрягат под пръстите ми. Освободената от тялото му енергия премина директно в моята кожа.

— Алекс.

Преглътнах и опитах отново.

— Откъде си?

Той остро си пое въздух. Почувствах, че краката ми вече укрепват.

— Портланд.

— Страхотен град. — Още повече доближих устни до ухото му. — Или поне така разправят.

Той наклони подканящо глава. Приливът на енергия, тръгнал от краката, продължи нагоре към гърдите и шията ми.

— Трябва да дойдеш някой път. Ще се погрижа да си изкараш добре.

Гласът му трепереше. Изправих се и незабелязано проверих ефекта от този разговор в огледалото над камината.

— Страхотно — казах.

Стиснах лекичко ръката му за всеки случай и прекосих салона, без да се обръщам назад. В кухнята се погрижих да избегна зоната на словесен и физически обстрел от Луис, която благодарение на сутрешния наплив заемаше почти цялото помещение. Вървейки плътно покрай стената, се отправих към задното стълбище.