Черни води

Бързо установих, че мазето е единственото място в ресторанта, което Пейдж не беше удостоила с опресняване на боята или смяна на крушките. То продължаваше да е мрачно и влажно и в него се носеше мирис на плесен и пържени картофи. Изпочупени мебели, покривки и прибори бяха натрупани на големи безразборно пръснати купчини. Килерът със запасите беше съвсем в дъното и ми отне няколко минути, докато си проправя път по криволичещата пътека до него. С известно облекчение установих, че вратата лесно се отваря, а крушката вътре още не е изгоряла, но то се изпари при вида на пакетите с тоалетна хартия на най-горните рафтове, почти до тавана.

— Страхотно — казах отново, но не така въодушевено като преди малко.

Върнах се обратно в мазето и започнах да търся, докато не попаднах на стар метален сгъваем стол, който не се разпадна, когато го отворих. Замъкнах го в килера, поставих го пред рафтовете и стъпих отгоре. Дори при тая допълнителна височина пръстите ми едва докосваха дъното на кутията с тоалетна хартия. Взех внимателно да я тегля напред, докато се наклони заплашително над главата ми. Тогава бързо я сграбчих с две ръце, но я изпуснах в мига, когато столът под мен поддаде.

Стоварих се на пода, приземявайки се тежко на едното коляно. Кутията не успя да ме улучи при падането, затова пък уцели крушката. Отгоре ми се посипаха парченца стъкло и аз вдигнах ръце пред лицето си, като в същото време се опитвах да се скрия под най-ниския рафт.

— Ванеса!

Едва долових мъжкия глас през шума от счупено стъкло, но знаех, че трябва да е Саймън. И слава богу. Пейдж сигурно му беше казала, че съм долу.

— Здрасти! — Измъкнах се изпод рафта и се опитах да намеря пътя в тъмното. — Тук съм!

Използвайки телефона като фенерче, открих кутията и я обърнах с капака нагоре. Тя все още беше здраво запечатана, затова стиснах телефона със зъби и извадих връзката с ключове от джоба си. Сложих ръка върху кутията, готова да разрежа лепенката, но политнах назад, когато отхвръкнало парче стъкло се заби в дланта ми.

Изкрещях. Телефонът падна на пода и слабата му светлина съвсем угасна.

— Ей, какво става?

Извърнах се към Саймън. Гласът му звучеше някак различно. Загрижено, но в него имаше и още нещо. За съжаление, не виждах лицето му, за да ми подскаже какво е. В килера беше толкова тъмно, че можех да разчитам единствено на пръстите, но не и на очите си. Кръвта вече капеше от ръката ми.

— Нищо — отвърнах. — Просто си порязах ръката. Но иначе съм добре. Добре съм.

В действителност доста ме болеше, но не исках той да усети това. Затворих очи, защото се напълниха със сълзи, и не се съпротивлявах, когато той взе ръката ми в своята. Очаквах веднага угрижено да провери състоянието ми и да започне да ме убеждава, че раната ми съвсем не е безобидна.

Той обаче нищо не каза. Подържа дланта ми известно време, после пръстите му се плъзнаха нагоре към китката. Пристъпи по-близо и обви ръка около талията ми.

Замръзнах. Не знаех какво прави и как да реагирам на това. Толкова ли съм била напориста вчера, че вече ме мисли за лесна? Ако е така, да го оставя ли да действа, за да не задава повече въпроси?

Той ме притегли към себе си. Опрях здравата си ръка до гърдите му.

— Ей — казах нежно. — Сигурна съм, че ръката ми е наред, но все пак трябва да я превържа с нещо. За всеки случай.

Той доближи лице до моето. Усетих го как кимва.

— Ей сега — прошепна.

Телефонът ми, който продължаваше да лежи на пода, завибрира. Слабата червена светлинка не успя да освети помещението, но все пак беше достатъчна, за да различа изцапаните кафяви ботуши, опрени в сандалите ми.

Саймън не носеше работни ботуши. Даже нямаше такива. Затова пък Алекс, мъжът, с когото флиртувах преди малко, беше с ботуши. Забелязах ги, когато се надвесих близо до ухото му.

Отворих уста да изкрещя и опрях ръка в гърдите му, за да го отблъсна. Но тогава и другата му ръка пропълзя около кръста ми и той стегна хватката си. Гърдите му опряха моите, когато пристъпи напред. Стана ми ясно, че не мога да му надделея със сила — не и ако използвам единствено мускулите си.

Насилих се да вдигна ръце и да ги обвия около врата му. Гласът ми остана тих, но настоятелен.

— Харесва ли ти на плажа? — попитах.

Той кимна пак, опрял глава в шията ми.

— Хайде тогава да се поразходим. Денят е прекрасен. Ще ми е приятно да го прекарам с теб навън.

— Добре — промърмори той. — По-късно.

Устните му се плъзнаха по ключицата ми. Преглътнах надигналия се писък.

— А защо не сега? — едва изрекох.

Той целият се опря на мен, притискайки гърба ми до стената. Ръцете му запълзяха надолу по бедрата ми. Когато се опитах да заговоря, той ми затвори устата със своята.

Извърнах лице и взех да се гърча под тежестта му. Той не каза нищо, но ме притисна още по-силно и затърси устата ми с устни. Съпротивата изцеждаше цялата ми енергия и си давах сметка, че след секунди ще остана съвсем без сили.

Затова изкрещях. Колкото сила имах. Но този звук не беше пронизителен. Нито остър и тревожен.

Той беше мек. Сладък.

Въздействащ.