Черни води

За щастие, бях взела достатъчно предпазни мерки да не се обезводня. Защото през следващия един час, едва настанила едни посетители, ми оставаше време само да грабна още менюта, преди да са пристигнали следващите гости. Вратата на главния вход непрекъснато се отваряше и затваряше, докато прииждаха нови и нови рибари, помъкнали термоси и увити в хартия пакети. Преди да ги настаня по местата, им показвах дългите маси, подредени в единия край на салона, над които висеше надпис ПЪРВИ КОНКУРС НА „РИБЕНАТА ЧОРБА НА БЕТИ“ ЗА МОРСКИ ИЗНЕНАДИ. Следях внимателно тяхната реакция, без все още да схващам напълно универсалната маркетингова стратегия на „Планинарите“. Повечето обаче изглеждаха заинтригувани и въодушевени. А онези, които видимо предпочитаха да са на някое друго място в този момент, бяха поощрявани от ентусиазираните си жени и приятелки; те — както доволна установих — не отстъпваха по численост.

Скоро всички маси бяха пълни и се наложи да настанявам гостите ни на бара. Когато и столчетата край него свършиха, а отвън все още прииждаха посетители, махнах на Пейдж, която следеше зорко масите за бъдещия конкурс.

— Каквото и да става, не връщай никого — каза тя, когато дойде при мен зад стойката на салонния управител.

— Но вече не остана нито един свободен стол — казах. — А тия, които са вече настанени, нямат намерение скоро да си тръгват.

— Тогава минаваме на правостоящи. Дай да видим къде ще е най-добре да ги настаним — в пространството около бара, на верандата или в задния двор?

— Това няма ли да предизвика опасност от пожар?

— Може — тя кимна към най-близката маса. — Затова пък си имаме пожарникар.

Пожарникарят явно беше и страстен рибар, защото го чух да се хвали на приятелите си между две големи глътки бира какъв невероятен улов е имал.

— Какво прави всичкият този народ тук все пак — попитах. — Мислех, че двете с Натали сте поканили само неколцина отбрани риболовци, колкото да предизвикате интерес.

— Точно така направихме. — Тя вдигна рамене. — Само че напоследък ме занимаваха други неща, както ти е известно, затова не прегледах внимателно списъка с гостите. Предполагам, че е поканила и още няколко души. Те на свой ред са споменали тук-там, както всъщност и очаквахме да стане.

Евентуално. Очаквахме евентуално така да стане, след като сме се уверили, че нещата изобщо вървят.

— Между другото — продължи Пейдж с усмивка, — казах ли ти колко си красива тази вечер?

Още преди да успея да отговоря обаче, един от сервитьорите я повика. Затова се обърнах към следващите рибари, които чакаха да ги настаня, и ги помолих да ме следват. Докато вървяхме през салона към бара, погледнах крадешком отражението си в огледалото над камината.

Пейдж имаше право. Преди да започна да излизам със Саймън, аз бях доста свита и никога не съм обръщала специално внимание на външния си вид. Сега беше различно, затова пък виждах предимно недостатъците си. Сигурно защото се надявах да са достатъчно, че да държат на разстояние представителите на противоположния пол. След идването ми в Уинтър Харбър на два пъти бях стъписана от външния си вид. Първият път беше, като се огледах в къщата край езерото след сблъсъка в мазето на ресторанта на Бети. Вторият беше снощи, когато прехвърлях през ум събитията от деня, докато се приготвях да лягам. Като се има предвид колко немощна се чувствах в тоалетната на киното следобед и колко разстроена и уплашена бях от смъртта на Ерика, се очакваше да съм прекалено изтощена, за да застана пред огледалото в банята.

Въпреки това се чувствах силна. А когато видях отражението си, дъхът ми секна от изненада, не от страх.

За това имаше само едно обяснение. Когато използвах вътрешния си глас върху мъжете, както стана в мазето на ресторанта и във фоайето на киното, тялото ми по някакъв начин използваше тяхната енергия, което не беше ставало никога досега. Не само се чувствах многократно по-силна, но очите ми блестяха и кожата ми сияеше, сякаш преливах от живот и любов, които ми придаваха някаква вътрешна светлина.

Не можех да отрека ефекта от всичко това, тъй като лично се уверих в него.

Беше изумително.

— Ванеса!

Тъкмо бях настанила поредните рибари и щом се обърнах, видях Оливър, който стоеше пред мен, обвил ръка около Бети.

— За какво е всичко това? — надвика глъчката той. — Какво става?

— Имаме тържество — щастливо обяви Бети. — Даже аз мога да се досетя.

— Но нали Пейдж каза, че ще е просто малко събиране. Точно затова се отбихме — да ви поздравим и да хапнем.

— Много добре сте направили. — Прегърнах ги набързо и се опитах да уловя погледа на Пейдж. Тя обаче беше потънала в разговор с един рибар край масите за конкурса и не ме забеляза. — Предполагам, че след толкова вяло начало на летния сезон хората вече са готови да му отпуснат края. Веднага ще ви настаня, но междувременно искате ли нещо за пиене?