Черни води

Изчаках, докато вратата на салона се затвори зад него, после забързах колкото ми позволяваха силите към щанда със закуски. Тъй като и двата филма още не бяха свършили, отпред нямаше никаква опашка и продаваше само един човек.

Поръчах си голям пакет пуканки, голяма газирана вода и бутилка обикновена вода. Присъствието ми изглежда доста смути продавача, тънко върлинесто момче, което изглеждаше най-много на седемнайсет. Според табелката на гърдите му се казваше Тим. Той изпусна парите, които му подадох, върна ми повече ресто и се блъсна в машината за бонбони, преди да стигне витрината с напитки. Обратният път му отне двойно повече време, защото на средата разля половината газирана вода и трябваше да се връща да я долива. Когато накрая остави напитките пред мен и се обърна към машината за пуканки, отворих бутилката с вода, изпразних солницата от щанда в нея, разклатих я и я изпих.

По някакво чудо Тим се справи без проблеми с машината за пуканки и се върна с препълнена кутия, докато още пиех жадно.

— Може ли допълнително масло, моля! — казах, поемайки си въздух.

— Разбира се. — Той така се усмихна, сякаш току-що го бях помолила да зареже купона тук и да замине за Лас Вегас с мен.

Опитах се да отвърна на усмивката му, но не успях. Докато продължавах да пия, установих, че става нещо много лошо — солената вода не ми действаше. Белите петна, които играеха пред очите ми, постепенно избледняваха с всяка глътка, но щом водата се стечеше по гърлото ми, се появяваха отново. Колкото повече пиех, толкова повече се умножаваха и по-бързо се движеха. Скоро и главата ми беше унесена от техния вихър. Накрая изобщо не можех да си събера мислите.

— Това ли е всичко? — обади се Тим. — Или искате да…

И млъкна. Не успях да фокусирам добре заради петната, които танцуваха пред очите ми, но видях достатъчно.

Неговите кафяви очи, широко ококорени, с мътен поглед. Протегнах здравата си ръка. Пръстите ми сграбчиха жълтото му поло. Дланта ми се притисна в гърдите му.

Сребърната експлозия напълно ме ослепи.

— Ванеса!

При гласа на Саймън ръката ми падна върху плота. Примигнах и зрението ми се проясни.

— Чу ли това?

Да, бях го чула. Два тихи звука с висока честота. Първият продължи няколко секунди и затрептя преди финала. Вторият прекъсна почти мигновено, след като се появи. И двата сякаш идваха от вътрешността на тялото ми и едновременно с това някъде отдалече.

Но не за тази неземна музика, както се оказа, говореше Саймън.

— Онова момиче, зарязаното — продължи той, когато се обърнах към него. — Знаех си, че я познавам отнякъде и най-накрая се сетих. — Той приближи, без дори да погледне към Тим, който — предполагах — все още стоеше зад щанда. — Тя е с руса коса. Носи розови обувки и има зелена чанта. Също като…

— Момичето от снимките — довърших вместо него. Не можех да повярвам, че и сама не съм го забелязала. — Които ни изпратиха по имейла.

— Мислиш ли, че е същата?

Не отговорих. Нямаше нужда.

Писъкът отвън казваше всичко.

Глава 18

Името на жертвата беше Ерика Андерсън. Двайсет и осем годишна, отраснала в Уинтър Харбър, завършила колеж в северната част на щата Ню Йорк и се завърнала в Мейн, след като няколко години работила на североизток като професионална детегледачка. Намерила си работа в „Уотърсайд Нейлс енд Тейлс“, местен козметичен салон, но често говорела за намерението да продължи образованието си. Обожавала Попи, нейния кокер шпаньол, който сега щеше да отиде при родителите и по-малкия й брат, които още живееха в Уинтър Харбър.

— Това ли е всичко? — попита Пейдж. — Не споменават ли нещо за размера на обувките й и за пристрастяването й към бадемовите курабийки и „Тривиъл пърсют“. Или че преди това да й стане професия, е била най-популярната детегледачка в града?

— Ти не си виновна — казах й нежно за кой ли път вече.

Тя се дръпна назад, по-далече от уеб страницата на „Хералд“, отворена на екрана на компютъра.

— Трябваше да я позная.

— Тя е идвала да гледа и нас двамата със Саймън — обади се Кейлъб, — но ние също не я разпознахме. Нито една от снимките не беше достатъчно ясна, пък и сега, както е напълняла и е боядисала косата си, изглежда съвсем различна.

— Приказвах с нея само няколко минути преди това и не успях да събера две и две. Но дори някой от нас да го беше направил, това щеше ли да промени нещо? Не можехме да знаем какво ще се случи.

Поне се опитвах сама себе си да убедя в това. Оставаше и да си повярвам.