Черни води

— Все пак Пейдж има право. — Саймън премести курсора по-нататък по страницата. — Тук дават много информация за Ерика, но не споменават какво точно й се е случило.

— Може би полицията предпочита да напредне в разследването, преди да огласи повече информация около него — казах.

— Или са толкова изтощени от миналото лято, че изобщо са се отказали. — Пейдж поклати глава. — Искам да кажа, че това стана посред бял ден. Насред града. Как е възможно да няма свидетели?

Този въпрос беше право в целта, но ние нямахме отговор. Тялото на Ерика беше открито да лежи край контейнер за смет в уличката между кинотеатъра и хлебарския магазин. Викът, който чухме във фоайето, беше на възрастна жена, забелязала крака на Ерика да стърчи иззад металния контейнер, докато се разхождала с внучето си. Двамата със Саймън изпреварихме полицията с няколко минути; аз стоях настрани, неспособна да откъсна поглед от очуканото розово кокетно токче, което принадлежеше на мъртвото тяло. След като провери за наличието на пулс и очевидни следи от борба, Саймън се втурна по уличката и зави зад ъгъла, преследвайки вероятния нападател.

Той обаче беше избягал — на място, където, изглежда, имаше компютър. Сигурна бях, че е така, защото Саймън стоеше до мен, все още задъхан от преследването, когато Кейлъб му прати съобщение, че е получил нов имейл.

Никой от нас не се изненада от прикачения файл със снимката на безжизненото лице на Ерика.

— Явно е същият, който й е вързал тенекия. — Саймън ме погледна. — Не мислиш ли и ти така? Сигурно й е определил среща с намерението да й причини точно това.

— Може и така да е — отвърнах. — Само дето Ерика каза, че тя го е поканила на среща, след като цял месец всеки ден го е виждала в кафенето. А сме още десети юли. Групичката зад къщата край езерото беше от младежи, най-много да бяха колежани. Възможно ли е да са в града от толкова дълго време?

— Снимките от изгубения фотоапарат бяха правени три седмици по-рано — вдигна рамене Кейлъб. — Дори да прибавим няколко дни, пак не е толкова дълъг период.

— Ами другото момиче? — обади се Саймън. — Онова, дето се е гримирало дълго. Тя знаеше коя си, нали?

Кимнах доволна, че този път сме с открити карти и бях разказала (почти) всичко, което се случи в тоалетната на киното.

— Да, но й трябваше време да се сети откъде ме познава, също като на вас за Ерика. Явно още в началото ме разпозна, но чак на излизане се досети коя съм.

— Но откъде е могла да знае коя си? — попита Кейлъб. — В някои от статиите миналото лято се споменаваше, че Джъстин има сестра, никъде обаче не е излизала твоя снимка.

Това беше още един въпрос право в целта, останал без отговор. Оставаше неясно и защо брюнетката цяла вечност се кипреше пред огледалото. Дали не е чакала Ерика да излезе от кабинката? Или аз да си тръгна? А може би и двете.

— Е, ако тя има нещо общо — продължи Саймън, — едва ли е действала сама. Синините по врата на Ерика са доста широки. Някой доста по-едър и силен ги е оставил.

Пейдж простена, изправи се и отиде до парапета на верандата.

— Дали някой откачен маниак не прави всичко това… Но защо? Ако искат да привлекат вниманието ни, да ни разкрият пред света или каквото е там, защо не преследват мъже, за да ни принудят да излезем на светло? И след като очевидно знаят за връзката на Ванеса с всичко случило се, защо не ни нападат директно? Дали не мислят, че всички жени в Уинтър Харбър са като нас и заслужават да бъдат наказани? И ако е наистина така, не трябва ли ние — знам ли — да излезем с нещо като изявление? За да предпазим женската част на населението?

Колкото по-дълго говореше Пейдж, толкова по-бързо изстрелваше думите. Понечих да отида при нея, но Кейлъб ме изпревари. Застана край нея и леко я прихвана през раменете. Постояхме мълчаливо известно време; единствените звуци бяха крясъците на чайките и потракването на съдове, които Луис местеше из кухнята, точно под верандата за почивка на персонала.

Точно тогава осъзнах какво съм казала преди малко.

— Сега е десети юли.

Погледът на Саймън срещна моя.

— Е, и?

— Вчера беше девети. — Посегнах към лаптопа на масата пред него. — Може ли?

Той плъзна компютъра към мен. Написах „точни дати на случаите на удавяне“ в търсачката на „Хералд“ и прегледах резултатите. Щом попаднах на точния линк, кликнах върху него и върнах компютъра на Саймън. Без да помръдне, той впери поглед в екрана.

— Какво? — попита Пейдж. — Какво има?

— Чарлз Спинейкър — отвърнах.

— Вторият удавник от миналото лято. — Тя кимна. — Какво за него?

— Починал е на девети юли — тихо каза Саймън.

Тя отвори широко очи.

— Ами първата жертва — Пол Карсънс?

— Тринайсети юни — свъси вежди Саймън.

— Денят, в който откриха Карла — добавих.

Пейдж посегна към ръката на Кейлъб.

— Тези хора… които и да са… следват графика на събитията от миналото лято, така ли? Само че сега жертвите са жени вместо мъже?

Преди някой от нас да успее да отговори, долу се хлопна врата. По стълбите се чуха стъпки, които тичаха нагоре. На площадката изскочи Натали и усмивката й угасна, щом ни видя.