Черни води

Помолих един от сервитьорите да им донесе чай с лед, а друг — да свали от терасата за почивка на персонала два стола и малка маса. Връщах се във фоайето, когато срещнах Натали да бърза към кухнята. Тя сграбчи ръката ми и ме повлече след себе си.

— Не е ли страхотно! — обърна се сияеща към мен. — Заведението е направо претъпкано.

— Наистина е пълно — доста повече посетители, отколкото очаквахме.

— И явно всички доста се забавляват. — Тя вирна брадичка. — Включително нашият любим управител.

Хвърлих поглед през рамо. Допреди минутка Пейдж разговаряше с един рибар и двамата оглеждаха донесения улов, изложен върху подноси с лед. Сега тя беше заобиколена от цяла група мъже и вече не поглеждаше към масите на конкурса. Стоеше в центъра, усмихваше се, смееше се с глас и от време на време протягаше ръка, за да потупа някого по рамото или да го стисне за лакътя.

— Може би и аз трябва да последвам нейния пример — каза Натали. — Ще завъртя главите на тълпа непознати сладури, за да забравя Уил.

— Тя на никого не е завъртяла главата — казах бързо.

— Не и досега. Но по вида им си личи, че това е само въпрос на време.

Нищо не отговорих. Защото Натали имаше право. Пейдж флиртуваше така, сякаш животът й зависи от това… Дори така да беше, пак ме болеше да я гледам. Не исках и на най-добрата ми приятелка да се налага да върши онова, което аз бях принудена да правя. А най-малкото желаех да го демонстрира пред всички, когато стотина чифта очи следят всяко нейно движение.

— Най-добре да си нагледам масите — каза Натали. — Нямам намерение да преобръщам лодката заради недостатъчно внимателно обслужване.

Тя ме остави, а аз си запроправях път обратно към фоайето. Тъй като все още се чувствах заредена с енергия след вчерашния контакт с момчето в киното, държах очите си сведени надолу и бях кръстосала ръце на гърдите. Усещах погледите на мъжете по себе си и не исках неволно да предизвикам или окуражавам някой от тях.

— Ванеса!

Намирах се до вратата към фоайето и спрях, вдигайки поглед. До стойката на салонния управител стоеше възрастен мъж с побеляла коса, любезна усмивка и венчална халка.

— Да? — отвърнах.

— Помолиха ме да ви предам това. — Той ми подаде дълъг пакет, опакован с кафява хартия. — Последният участник в конкурса.

Приближих и взех пакета. Оказа се по-мек и по-лек, отколкото очаквах.

— Това риба ли е? — попитах. Ако се съди по изложените върху подносите с лед останали участници в конкурса, явно собствениците им смятаха, че колкото по-дълги и по-тежки са те, толкова по-добре.

— Предполагам, въпреки че господинът не уточни. Просто ме спря на входа, помоли ме да ви го предам за конкурса и си тръгна.

Обърнах пакета от другата страна. Кафявата хартия нищо не ми подсказваше.

— Лично на мен ли държеше да го предадете?

— Ако вие сте Ванеса Сандс, тогава да.

— Знаете ли кой беше?

— Нямам никаква представа.

Внимавах да не притесня възрастния приносител с допълнителните въпроси, затова оставих пакета и отвърнах на усмивката му.

— Как изглеждаше той?

— Не съм много сигурен. Стоях с гръб към него, когато ми връчи пакета, а когато се обърнах, вече си беше заминал.

Благодарих на възрастния мъж и придружих него и приятеля му до бара. Оказаха се последните гости, които трябваше да настаня. Възползвах се от затишието и тръгнах да проверя как са Бети и Оливър — намерих ги все още озадачени, но доволни; да нагледам Луис, който вилнееше из кухнята, въодушевен, че има работа; и да отговоря на Саймън, който ми пращаше вече второ съобщение.

„Заети сме, но сме добре“, написах в отговор. „Всичко е под контрол. Наслаждавай се на вечерята, ще ти се обадя по-късно, хо“

В салона Пейдж вече стоеше пред микрофона, нает от местна рок банда. Тя приветства всички дошли за първия конкурс с „морски изненади“ в ресторанта на Бети, благодари на участниците в него и се зае да представя улова, който щеше да се състезава. Тук нямаше риби чудовища, каквито ни описа Натали, но въпреки това се срещаха няколко много интересни обекта. Някои от тях можеха да претендират за уникални качества като безформени перки и необичайна окраска. Пейдж говореше леко, естествено и умело отвръщаше на рибарите, които задаваха въпроси и правеха коментари от местата си. Не исках да я прекъсвам, затова изчаках, докато ме забележи край подносите с изложения улов. Тогава й подадох пакета с последния кандидат за участие.

Тя ми даде знак да се присъединя към нея. Поклатих глава.

— Запознахте ли се вече с Ванеса? — почти пропя на микрофона Пейдж. — Тя е нашият възхитителен салонен управител.

Рибарите започнаха да ръкопляскат и да подвикват одобрително. Лицето ми пламна и доби цвят на зряла череша. Усмихнах се престорено и помахах в отговор.

— Какво имаме тук? — попита Пейдж.

Погледнах през рамо с надеждата външната врата да се окаже съвсем наблизо, опитвайки се да измисля предлог — неуспешно — как да се измъкна.

— Последният участник в конкурса — казах най-накрая.

Тя вдигна едната си ръка зад ухото и сви шепа.

— Какво било?

Повторих, този път по-силно.

— Страхотно. Донеси го тук!