Черни води

— Не, благодаря. Студеният въздух ми действа добре.

Приседнах на софата в нишата на прозореца и зачаках. Огледах стаята, новата тоалетна масичка, отрупания с дрехи фотьойл и кушетката. Крайбрежен мотив, рисуван от местен художник. Килим в избеляло синьо. Бели рози на нощното шкафче. Подобни интериори има по списанията за обзавеждане и всяка домакиня би искала да ги пренесе у дома си, а гостите, които се отседнали в такава стая, нямат желание да си тръгнат.

Но по всичко личеше, че нашата гостенка има други планове.

— Извадила си куфара — казах. Лежеше на пода край вратата. Обувките и дамската й чанта бяха до него, сакото беше метнато върху капака.

Очите на Шарлът се отвориха. Главата й бавно се обърна към куфара.

— Така е.

— Защо?

Тя въздъхна, или поне се опита да го направи. Въздухът заседна в гърдите й, закашля се и тази кашлица разтърси таблите на леглото.

Скочих, втурнах се към банята и се върнах с чаша вода. Мама не инсталира хладилник в стаята, докато Шарлът ни гостува, затова пък се беше погрижила тя винаги да има гарафа прясна солена вода подръка.

Шарлът посегна към чашата. Седнах на леглото с лице към нея, натиснах нежно рамото й, докато се облегне назад, и чак тогава поднесох чашата към устните й. Тя отпи между два пристъпа на кашлица, а през това време аз оглеждах устата, страните и челото й. Очаквах бузите й веднага да порозовеят и кожата й да се изглади… но това не стана.

Най-сетне пристъпите на кашлица утихнаха — чак след втората чаша вода. Шарлът отпусна глава на възглавницата и се опита да се усмихне.

— Плува ли днес? — попитах.

— Да.

— Трябва пак да поплуваш. Още сега. Ще ти помогна да слезеш до плажа.

— Благодаря, Ванеса, но няма как да стане. Много съм уморена. Сама виждаш.

Мисля, че бих усетила, ако с нея се случва нещо нередно. Но не вярвах да се е стигнало чак дотам.

— Утре сутрин заминавам — продължи Шарлът. — И без това се задържах повече, отколкото планирах, и вече не мога да отлагам уречените срещи.

— Но ти си болна, или поне толкова уморена, каквато не съм те виждала преди. Пък и вече е много късно. Невъзможно е да шофираш до Канада недоспала.

Тя плъзна ръката, която лежеше на гърдите й, върху одеялото между нас, сякаш искаше да ме успокои.

— Ще се оправя. — Вдиша, издиша. Дишането й беше сухо, дрезгаво. — Искам — трябва — да ти кажа още нещо, преди да замина.

— Това може да почака — отвърнах, без да се замисля, защото исках да й спестя усилието. — Ти вече ми каза достатъчно и това промени коренно обичайния ми ритъм на живот. Каквото и да е останало, може да почака до следващата ни среща.

— Както вече ти обясних…

— Не знаеш колко време ще отсъстваш. Помня. Мога да почакам. — Когато тя отново се опита да ми възрази, бързо продължих: — Ако междувременно възникнат някакви въпроси, винаги мога да попитам Бети.

Клепачите й се отпуснаха и тя затвори очи за кратко. Помислих, че плаче. Но тя отново ме погледна. Сега погледът й беше по-бистър отпреди.

— Трябва да се откъснеш от всичко на този свят.

— Моля?

— Когато слушаш, трябва да се абстрахираш от всичко наоколо — разговорите, шумът от минаващи коли, разбиването на вълните в брега, — докато мислите ти се укротят и съзнанието не се проясни. Докато не останеш насаме със себе си, дори когато се намираш в стая, пълна с хора. Пълната концентрация е крайно необходима.

— Все още не схващам.

Тя протегна към мен пръстите на ръката си, която все още беше отпусната на леглото.

— Нали искаш да се научиш да чуваш нашите себеподобни? При това да го правиш по своя воля, и то не само когато разговаряте гласно.

Наистина исках да се науча да го правя — по някое време в далечното бъдеще. Сега не беше моментът.

За жалост, Шарлът продължи, преди да съм намерила достатъчно убедителни думи да я прекъсна. Колкото повече говореше, толкова повече будеше любопитството ми и вече не можех да я спра.

— Трябва да се ослушваш за гласовете на другите и това да се превърне в твоя втора природа. Трябва да ги чуваш как се смеят, как плачат, как крещят или изразяват други силни чувства. Трябва да улавяш този звук толкова чисто, сякаш всичко се случва пред очите ти точно в този момент.

Тя замълча, за да си поеме дъх. Надигнах се с намерението да й донеса още една чаша вода, но тя плъзна пръсти върху ръката ми и ме спря.

— После трябва да избереш една-единствена нота и да се концентрираш върху нея. Трябва да я разтеглиш, да я раздуеш, да я оставиш да изпълни главата ти до степен, когато вече ти е непоносимо да издържиш този натиск. После ще дойдат и мислите.

Докато я слушах, изучавах лицето й. Нямаше признаци говоренето да я изтощава още повече и тя недвусмислено ми показа, че иска да сподели всичко това с мен точно сега. Затова въпреки желанието да я оставя да си почине… реших, че няма да навреди да задам още няколко въпроса.

— Тогава как така преди чувах останалите сирени, без специално да съм го искала? — започнах предпазливо.

— Както стана на дъното на езерото ли, когато ме чу да ти говоря?

Кимнах.