Черни води

— Сирените по рождение са надарени със способността безмълвно да разговарят помежду си. Разликата между това и всичко останало, което току-що ти описах, е, че диалогът трябва да се води лично. Ние инстинктивно се настройваме на една и съща вълна; телата ни намират общото помежду ни, дори да не го съзнаваме. Когато другата сирена се намира до теб на ръка разстояние, ти би трябвало да можеш да разговаряш с нея, без да произнасяш и една дума гласно. Но въпреки това и двете трябва да сте силно концентрирани — всяка трябва целенасочено да се обръща към другата. С времето обаче това започва да става почти без усилие. След като веднъж се е получила връзка помежду ви, общуването става все по-лесно, физическата близост вече не е наложителна. Затова двете с теб можем да разговаряме дори когато сме в различни стаи на къщата.

Това обясняваше защо чух как Пейдж изрича името на Рейна в ресторанта и как долових тя да казва името на нероденото си дете в нощта на фестивала „Северно сияние“ миналото лято. Сега вече ми стана ясно как чух гласа на Зара на дъното на океана в подножието на Скалите на Хиона и при езерото миналата есен.

Имаше нещо обаче, което не се вписваше в картината.

— Миналото лято чух Джъстин да ми говори, след като беше умряла — казах.

Ъгълчетата на устата на Шарлът се отпуснаха надолу.

— Спомням си. Каза ми го миналата есен.

— Но тя не е била сирена… нали?

— Не.

— Тогава как е възможно?

Пръстите на Шарлът пробягаха леко по ръката ми.

— Не е възможно — каза. — Или поне не е това, което ти се струва.

Някъде ниско долу една вълна се разби в брега. Подскочих, защото и без това се чувствах изопната като струна.

— Сигурно ще ти е трудно да разбереш — продължи Шарлът, — а още по-трудно да го приемеш. Сигурна ли си, че въпреки това искаш да знаеш?

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Отпуснах се обратно на леглото.

— Да, моля те.

— Гласът в главата ти, макар и същият като този, който си чувала цели седемнайсет години, не е бил на сестра ти. — Тя помълча, оставяйки ме да осмисля чутото. — Това си била ти.

Ударите в гърдите ми внезапно секнаха.

— Джъстин ти говори в моменти на стрес, нали? Само когато се чувстваш много тъжна, уплашена или объркана.

Пренесох се мислено назад към събитията от миналото лято. Чух Джъстин за първи път, когато се върнах в Уинтър Харбър след нейното погребение. Точно когато наближавах по автомобилната алея към къщата край езерото, ми се стори, че виждам зад гърба си проблясване на сребриста светлина. Джъстин ме окуражи да следвам сребристите лъчи, които излизаха изпод вратата на стаята на Зара и да прелистя докрай нейния албум с изрезки, където бяха изброени любовните й завоевания и жертвите й, въпреки че тогава ми се искаше да избягам начаса. Тя ме насочи как да открия Кейлъб, когато той се откопчи от хватката на своята похитителка. Свързваше се с мен всеки път, когато имах нужда от нея, както би направила и ако беше жива.

Шарлът прие мълчанието ми за съгласие и продължи.

— Както вече знаеш, телата ни могат да действат самостоятелно, независимо от нашата воля. Когато си чувала гласа на Джъстин, твоето тяло е реагирало спонтанно, преследвайки две цели. Първо: смекчило е болката ти, като те е накарало да чуеш глас, който не съществува. Това може да се случи не само на сирена, а на всеки, който е преживял трагична загуба.

— Но тя, гласът, знаеше неща, които аз не зная. Като например че Кейлъб тича надолу по пътя към бензиностанцията. Това ми помогна да го намеря. Ако съм говорела сама на себе си, тогава как щях да знам къде да го търся?

— Това е второто нещо, за което тялото ти се е погрижило — отвърна Шарлът. — То се е свързало със сирените около теб, без да го знаеш, събрало е информация от тях и ти я е предало чрез гласа на Джъстин, за да послушаш.

Поклатих глава, опитвайки се да проумея всичко това.

— Излиза, че когато чух Джъстин да ме насочва към Кейлъб, който тича надолу по пътя… съм получавала информация от Зара чрез тялото ми?

— Точно така. Тя и Кейлъб са имали физическа близост непосредствено преди той да избяга, права ли съм? Ето защо все още са били свързани по някакъв начин и тя е можела да долови къде се намира. Тялото ти се е възползвало от това. Такава дарба притежават единствено сирените, за разлика от способността да чуваш гласа на изгубен любим човек.

Извърнах глава и се загледах през прозореца. Шарлът се оказа права. Непосилно беше да слушам всичко това, а още по-трудно — да го приема. Откакто Джъстин умря, не можех да си обясня случващото се, но въпреки това ми се щеше да вярвам, че е възможно. Успокоявах се с мисълта, че Джъстин продължава да е с мен, макар и безвъзвратно изчезнала физически.

— След фестивала „Северно сияние“ вече не я чуваш, нали? — предпазливо попита Шарлът. — Това стана, след като преодоля страха си да скочиш от скалата и спря нападението на сирените.

Явно не успях да ги спра задълго, но другото беше истина. Оттогава насам аз просто си припомнях гласа на Джъстин, а не се обръщах към нея с конкретен въпрос.