Черни води

Стоях затворена в стаята, без да обръщам внимание на тропането на баща ми по вратата, нито дори на телефонните позвънявания от Пейдж. По-рано същата вечер, след като тя панически избяга от малкия подиум, изпускайки плюшената играчка, аз я притиснах в един ъгъл на кухнята и тя призна, че верижката около врата на косатката е принадлежала на майка й. А това беше повод за сериозна тревога, защото според Пейдж Рейна я е носила в нощта на фестивала „Северно сияние“ миналото лято, когато по време на атаката на сирените заливът замръзна. И не е била на врата й, когато миналата есен събра сирените на дъното на езерото Кантака, за да нападнат мен и Саймън. Което означаваше, че или я е загубила първата нощ, или някой я е отнел от нея. Но и в двата случая онзи, който ни я прати, знаеше много повече за Рейна, за случилото се и за нас самите, отколкото беше известно на когото и да е извън тесния ни кръг.

Преди да успея да осмисля всичко това, Пейдж се измъкна под претекст, че има ангажименти около празненството и обеща да се обади по-късно. След разговора с Шарлът обаче нямах желание да обсъждаме случилото се в ресторанта — нито каквото и да е друго. Единственото ми желание бе да се престоря, че нищо такова не е станало. Затова изчаках да се включи гласовата поща.

Нежеланието да се замислям за станалото се усили на следващата сутрин. Затова станах много рано, плувах необичайно дълго и поех с колата към туристическото бюро на Уинтър Харбър. Пристигнах още преди да е отворено, а когато служителят най-после се появи, го разсъних с въпроси за туристическите маршрути в околността. След това направих с него онова, което Шарлът не беше успяла да направи с татко предишната вечер. Адреналинът незабавно се разля по цялото ми тяло — усещането бе толкова силно, че едва не закрещях от облекчение.

Но се въздържах. Защото би било знак, че приемам нещо, което не е редно.

Тъкмо излизах от туристическото бюро, когато пристигна съобщение от Саймън. Пишеше, че е успял да се освободи от ангажиментите си на пристанището и е на разположение цял ден. Уговорихме се да се срещнем на кея след час и заедно да поемем към отправната точка на туристическия маршрут. Откъдето започнахме да се катерим.

Когато дърветата около нас се разредиха и стръмният склон постепенно стана равен, слънцето вече печеше право над главите ни. Скоро пътеката толкова се разшири, че двамата със Саймън вече можехме да вървим рамо до рамо. Той тичешком ме настигна и посегна да ме хване за ръката. Неговото докосване ме извади от унеса, в който крачех дотогава, и ме накара да забавя крачка за първи път, откакто туристическите ми обувки стъпиха на пътеката.

Взехме да обикаляме безцелно около върха, без да си разменим и дума. Внезапно се озовахме пред скала, която се издигаше на двайсетина стъпки над земята. Целунах ръката на Саймън, преди да я пусна, после започнах да търся опора за краката и ръцете си, за да се изкача нагоре по гладкия камък. Той беше монолитен, въпреки ронещите се късове, които на два пъти ме принудиха да се плъзна надолу. Озовах се на върха, без да почувствам никаква умора.

— Леле! — Саймън застана зад мен, отпивайки големи глътки от бутилката с вода. — Целият си живот съм прекарал тук… а никога не съм виждал Уинтър Харбър от птичи поглед като сега.

Моето пребиваване в Уинтър Харбър изобщо не можеше да се сравнява по времетраене, но въпреки това го разбирах. От върха на скалата се разкриваше панорамна гледка на града и околностите му. Въртейки се бавно в кръг, разпознах главната улица и пристанището. Езерото Кантака. Кемп Хероин, фарът. Океанът.

— Красота — промълвих.

— Даже не подозирах за съществуването на тоя туристически маршрут. А щом тук сме само двамата, явно и останалите не знаят за него. Ти как го откри?

Поколебах се.

— От туристическото бюро. Отидох там рано сутринта и взех ето това. — Смъкнах раницата, отворих предния джоб и извадих цял куп туристически брошури. Човекът в бюрото не показа ни най-малко подозрение, когато свалих ръката си от гърдите му, но въпреки това реших да му върна жеста и да се възползвам от услугите на бюрото по предназначение.

Саймън взе купчината брошури.

— Странно, когато спомена за пикник, не точно това си представях.

Той се усмихваше, но аз се почувствах ужасно гузна.

— Съжалявам. Тръгнах набързо от нас и не се сетих да взема нещо, пък храната от ресторанта на Бети взе да ми омръзва, а в „Харбър Хоумфрайз“ не приемат дебитни карти, банката още не беше отворила и…

Млъкнах, когато той протегна към мен голям кафяв плик. Толкова се стараех оправданието ми да прозвучи убедително, че докато плетях лъжите, не бях забелязала кога е отворил раницата си.

— Купил си храна — едва успях да кажа и в гърдите ми се разля топлина.

— Реших, че или всичко трябва да е образцово, или по-добре изобщо да не го правим. Предположих, че сигурно си уморена след напрегнатата вечер в ресторанта и едва ли ще ти се занимава с това, ето защо сам се заех. Дано съм се справил.

Усмихнах му се.

— Даже нещо повече. Благодаря ти!