Черни води

— В онази нощ ти се преобрази и повече нямаше нужда от Джъстин за кураж — каза Шарлът. — Тялото ти вече може да се справя и само, без да се свързва с останалите сирени. Умът ти е излекуван и ти нямаш нужда от нея…

— Напротив. — Главата ми се отметна назад. — Винаги имам нужда от нея.

Шарлът тъжно ми се усмихна.

— Не ме остави да довърша. Щях да кажа, че вече нямаш нужда от нея по същия начин.

Исках да възразя, но не можех.

— Има и още нещо, Ванеса — продължи след малко Шарлът. Гласът й беше тих, сериозен. — Не знам как да…

Прекъсна я нов пристъп на кашлица. Той цялата я разтърси и продължи с още по-голяма сила. Скочих от леглото и се втурнах за каната с вода в банята. Опитах се да поднеса чашата към устата й, но тялото й се гърчеше необуздано. Всеки път, когато нейните устни приближаваха водата, дробовете й сякаш се взривяваха в гърдите и я мятаха обратно на възглавницата.

— Ванеса, какво…?

Вдигнах поглед. Татко стоеше пред открехнатата врата с широко отворени очи, вперил поглед в Шарлът.

— Помогни ми! — Стиснах ръката й и отново поднесох чашата към устните. — Тя се дави и аз не мога… не знам как да…

Той на мига се озова край мен. Седна на леглото до нея и обви с ръка раменете й. Тя се отпусна върху него и скоро той също се тресеше от пристъпите на нейната кашлица. Прихвана тялото й и с другата ръка и я прегърна здраво, доколкото му позволяваха пристъпите. Когато тя на свой ред се вкопчи в бедрото му, кокалчетата на ръцете й сякаш заплашваха да пробият тънката кожа.

За момент се почувствах стъписана от тази близост. Изпитах неудобство, сякаш в мое присъствие се случваше нещо нередно.

Малко след това обаче възвърнах решимостта си.

— Хвани ръката й.

Татко ме погледна смутен.

— Притисни я към гърдите си. Моля те!

Той мълчаливо ми се подчини. Взех другата ръка на Шарлът и се надвесих над нея.

— Пей, Шарлът — казах, впила поглед в очите й. — Трябва да пееш. Точно както ме учеше да го правя.

Звукът, откъснал се от устните й, нямаше нищо общо с онзи, който хипнотизира играча на фризби на кея преди няколко дни. Сега беше нисък. Груб, фалшив. Сякаш насила се опитваше да се изтръгне от тялото, което не му позволяваше да излезе.

Освен това нямаше никакъв ефект. Когато татко вдигна очи, погледът му оставаше все така бистър, незасегнат.

Най-накрая, когато Шарлът изглеждаше толкова изтощена, че нямаше сили дори да кашля, пристъпът утихна. Татко обаче не я пусна, а започна нежно да я полюшва, приглаждайки назад разпиляната по челото й коса. Станах и отидох край прозореца. Седнах на канапето в нишата, защото исках да ги оставя малко насаме, пък имах нужда и да събера мислите си. Няколко минути в стаята цареше мълчание. Единствено плисъкът на прииждащите долу вълни и плиткото накъсано дишане на Шарлът нарушаваха тишината.

Тъкмо се чудех дали да остана с тях, или да изляза, когато Шарлът заговори.

— Точно това исках да ти кажа, Ванеса — прошушна тя. — Това не е достатъчно.

Дъхът ми секна.

— Какво искаш да кажеш?

Главата й бавно се извърна към мен. Когато заговори отново, гласът й изпълни главата ми, но устните й не помръдваха.

Не е достатъчно само да споделиш за кратко живота на някого — произнесе тя, така че само аз да я чуя. Ако искаш да запазиш собствения си живот… трябва да отнемеш нечий друг-

Глава 20

Краката ми се подгъваха. Гърдите ми горяха, защото сърцето и дробовете ми двойно бяха ускорили ритъма си. Челото ми се покри с капчици пот, които запълзяха надолу по слепоочията.

Но въпреки това не бях изморена. Отказвах да се почувствам уморена.

— Трябва да ни останат сили и за обратния път — подвикна Саймън зад мен. — Сигурна ли си, че не искаш да направим почивка?

Поклатих глава, напрегнах сили и закрачих още по-бързо. Загубих представа от колко време вървим и колко още остава, пък и не ме беше грижа. Колкото по-дълго вървим, толкова по-добре. Наслаждавах се на всяко вдишване и свиване на мускулите. Припичах се на слънчевите лъчи и се охлаждах от полъха на ветреца. Вдишвах дълбоко сладкото ухание на дърветата, цветята и пръста и се вслушвах в птиците, буболечките и листата. Складирах всичко това в паметта си, без да знам защо ми е нужно.

Защото ако позволях на съзнанието си да се отклони от заобикалящото ме само за миг, краката ми щяха да се заковат на място. Сърцето и дробовете ми щяха да престанат да функционират. Щях да умра още тук, на туристическата пътека.

Но в сравнение с всичко останало тази перспектива ми изглеждаше толкова примамлива.

След като Шарлът хвърли бомбата предишната вечер, аз се прибрах в стаята си, без да кажа и дума повече. И не защото нямах други въпроси към нея. Човек не може да чуе нещо подобно, без да зададе милион въпроси. Просто не исках да научавам нищо повече от това, което вече знаех. Колкото повече неща научавах, толкова по-реално ставаше всичко… а аз още не бях готова да го приема.