Декамерон

Още като влязъл, тя му рекла: „Много скоро я изядохте тая вечеря!“ Пиетро отвърнал: „Че ние дори не я и вкусихме.“ — „Защо?“ — възкликнала жена му. Пиетро рекъл: „Сега ще ти обясня всичко. Тъкмо бяхме седнали на трапезата — Ерколано, жена му и аз, — изведнъж чухме, че наблизо някой кихна; ние не обърнахме внимание на тая работа ни първия, ни втория път, но когато оня кихна още веднъж и още веднъж, и продължи да киха, всички се учудихме; тогава Ерколано, който беше сърдит на жена си, задето се позабави, докато ни отвори да влезем, почти изръмжа от ярост: «Какво значи това? Кой киха?» После стана от масата и се запъти към стълбата, под която имаше някаква дъсчена преграда, нещо като килерче за разни неща, дето ги правят сега по всички къщи; и тъй като му се бе сторило, че кихането идва точно оттам, отвори вратичката, а щом я отвори, отвътре се разнесе пушилка и страшна миризма на сяра; на сяра понамирисваше още като влязохме и когато казахме това на жената на Ерколано, тя рече: «Тия дни избелвах платна със сяра, оставила съм под стълбата гърнето със сяра, над което ги опушвах, та миризмата идва оттам.»

Когато пушекът се поразсея, Ерколано надзърна вътре и видя човека, който продължаваше да киха от изпаренията на сярата; и въпреки че оня кихаше безспир, серните пари дотам го бяха задушили, че ако беше престоял още малко, щеше да престане и да киха, и да диша. Щом го видя, Ерколано закрещя: «Сега ми стана ясно, жено, защо преди малко, когато дойдохме, ти се забави да ни отвориш вратата; нека до края на живота си не изпитвам никаква радост, ако не ти платя за тая работа.» Щом чу това и разбра, че прегрешението й е разкрито, жената на Ерколано дори не се опита да се оправдава, ами скочи от масата и хукна да бяга накъдето й видят очите. Ерколано хич не й обърна внимание, викна няколко пъти на оня, дето кихаше, да излезе от килера, но той беше в несвяст и не се помръдваше, въпреки че Ерколано продължаваше да му говори. Тогава Ерколано го хвана за крака и го измъкна навън, а после се втурна да търси нож — искаше да го убие; изплаших се да не би и аз да пострадам после в синьорията, скочих и не му позволих ни да го убие, ни да му направи друго зло; развиках се, почнах да го защищавам, вдигна се голяма врява, дотърчаха съседите, грабнаха изпадналия в несвяст младеж и го изнесоха — къде — не зная. Ето какво попречи на нашата вечеря, и аз не само че не можах да я изям, ами, както ти казах, дори не успях да я вкуся.“

Като изслушала Пиетро, жена му разбрала, че има и други мъдри жени като нея, въпреки че от време на време, кога с една, кога с друга, се случвали подобни неприятности; тя била готова на драго сърце да защити жената на Ерколано, но тъй като съобразила, че порицавайки чуждото прегрешение, ще улесни своето, започнала да говори следното: „Виж ти какви работи! Ама че свястна жена, ама че светица! Иди, че вярвай на такава жена, ако си нямаш работа! Аз бях готова да се изповядам пред нея, толкова благочестива и смирена изглеждаше! Как не я е срам, такава възрастна жена! Хубав пример дава на по-младите! Да бъде проклет часът, в който се е явила на тоя свят, да бъде проклета и тя, задето изобщо се осмелява да живее! Ама че подла, ама че престъпна жена, дето позори и петни всички жени в нашия град! Да потъпква своята чест и верността, която е обещала на мъжа си, да потъпква доверието на всички! Как не я е срам да опозорява заради някакъв си негодник един такъв човек, такъв доблестен гражданин, като нейния съпруг, дето така се грижи за нея, че на всичко отгоре да опозори и себе си! Да ме пази бог, ама за такива жени не бива да има милост; трябва да ги убиват, да ги хвърлят живи в огъня и да ги горят, докато станат на пепел!“ После се сетила за своя любовник, който продължавал да лежи под коша, и почнала да убеждава Пиетро да си легне, защото било късно. Но Пиетро вместо да си легне да спи, предпочел да си хапне и я запитал останало ли е нещо за вечеря; жена му отвърнала: „Каква ти вечеря! Да не мислиш, че когато не си в къщи, ние изобщо сядаме да вечеряме! Да не съм жената на Ерколано! Хайде, няма ли да спиш тая нощ? Върви да си легнеш, така ще бъде най-добре!“