Декамерон

След това султанът наредил да вържат веднага Амброджоло на кол на някое по-високо, изложено на слънце място в града, да го намажат с мед и да не го отвързват, докато сам той не се строполи на земята. Така и направили. После султанът заповядал да дадат на дамата всичко, което принадлежало на Амброджоло, а то не било никак малко — възлизало на повече от десет хиляди дублони51 — и като устроил великолепно тържество, отдал почит на Бернабо като съпруг на Джиневра, а на Джиневра — като на най-почтена жена, и я дарил с най-скъпоценни вещи, със сребърни и златни съдове и с толкова много пари, че се събрали още десет хиляди дублони.

А щом тържеството свършило, наредил да приготвят един кораб и им разрешил да се приберат в Генуа, когато пожелаят; те се завърнали в Генуа като най-богати и най-весели хора и били посрещнати с най-големи почести, особено Джиневра, която всички смятали за мъртва, но после почитали до края на дните й като най-добродетелна и умна жена.

А Амброджоло, след като бил вързан на кола и намазан с мед, се мъчил страшно и не само умрял, ами още същия ден бил изяден до кости от мухите, осите и стършелите, които в оная страна се срещат в голямо изобилие; белите му кости се крепели на жилите и стояли така дълго време, без някой да се докосне до тях, за да напомнят на всеки, който ги зърне, за стореното от него злодеяние. Така измамникът попаднал под краката на измамения.

НОВЕЛА X

Паганино от Монако отвлича съпругата на месер Рикардо ди Кинзика, който, след като узнава къде е тя, отива при Паганино, сприятелява се с него и го моли да му върне жената; Паганино няма нищо против, стига тя да е съгласна. Жената обаче отказва да се прибере и след смъртта на месер Рикардо се омъжва за Паганино.

Благородната дружина похвалила чудесната новела, разказана от кралицата; най-възторжен бил Дионео — единственият, комуто още предстояло да разказва тоя ден; след като похвалил отново кралицата, той започнал така:

— Прелестни дами, едно нещо от новелата на кралицата ме подсети да ви разкажа друго, вместо онова, което възнамерявах първоначално: а именно глупостта на Бернабо (макар че на него му се разминало) и на всички ония, дето вярват в същото, в каквото вярвал и той, и си въобразяват, че докато те скитат насам-натам и се забавляват ту с една, ту с друга жена, съпругите им ще стоят със скръстени ръце; като че ли ние, дето се раждаме, растем и живеем с тях, не ги знаем колко са непостоянни. Та с тази новела искам да ви докажа колко е голяма глупостта на тия мъже и заедно с това — колко по-голяма е глупостта на ония, които, мислейки се за по-силни от природата, дрънкат било и не било и си въобразяват, че така могат да успяват в неща, дето иначе не са им по силите; не стига това, ами се мъчат да накарат и другите да постъпват като тях, макар и тия люде по природа да не са такива.

И така, живял в Пиза съдия на име Рикардо ди Кинзика, надарен повече с ум, отколкото с телесна сила; той бил твърде богат и може би защото си въобразявал, че жена му ще се задоволи със същите занимания, на които се отдавал той, полагал не малко усилия да си намери за съпруга млада и красива жена, въпреки че, ако би могъл да посъветва себе ей, както правел с другите, би трябвало да се пази и от едното, и от другото. Най-сетне сполучил, защото месер Лото Гуаланди му дал за жена дъщеря си, на име Бартоломеа, едно от най-красивите и привлекателни момичета в Пиза, където нямало кой знае колко хубавици като нея. Съдията я завел най-тържествено у дома си, вдигнал голяма, великолепна сватба и за да консумира брака, първата нощ все някак си успял да направи нещо, въпреки че и тоя единствен път за малко не изпаднал в мат; не стига това, ами понеже бил слаб и мършав — дето се казва, душа нямал, — на следната утрин, за да дойде на себе си, се наложило да пие шира, да гълта разни хапове и какво ли не още.

След като преценил по-добре силите си, отколкото правел преди, месер съдията се заел да просвещава жена си с помощта на календара, с който децата се учели на четмо и който по всяка вероятност бил съставен в Равена; съдията си послужил с календара, за да й докаже, че всеки ден се падат не по един, а по няколко празници, че мъжът й жената трябва да ги тачат по най-различни причини, затова трябва да се въздържат от подобни отношения; към тия празници месер Рикардо прибавил малките и велики пости, навечерията на апостолите и на безброй други светии, петъците и съботите, неделите и целите велики пости, някои фази на луната и още множество други изключения; той вероятно предполагал, че и с жена в леглото може да си позволява почивки, също като в съда, когато водел гражданските дела.

Дълго време се придържал той към тоя начин на живот (разбира се, не без огорчения за жена му, до която я се докоснел веднъж в месеца, я не) и винаги я пазел най-грижливо да не би някой да я научи да разпознава работните дни, както той я научил да спазва празниците.