Декамерон

Дамата се обърнала към месер Рикардо и му казала с лека насмешка: „На мен ли говорите така, месер? Да не сте се припознали; я си помислете, аз не си спомням да сме се виждали някога.“ Тогава месер Рикардо възразил: „Внимавай какво говориш, огледай ме добре; речеш ли да понапънеш паметта си, ще видиш, че това съм аз, твоят Рикардо ди Кинзика.“ Дамата отвърнала: „Месер, моля да ме извините; може би — както сигурно си мислите — не постъпвам прилично, като ви оглеждам вече толкова време; въпреки това, аз ви огледах добре и мога да потвърдя, че никога не съм ви виждала.“

Месер Рикардо помислил, че тя се държи така, защото се страхува от Паганино и не иска да признае пред него, че го познава; затова след малко се обърнал към Паганино с молба да ги остави да си поговорят на четири очи в нейната стая. Паганино се съгласил при условие, че месер Рикардо няма да я целува против волята й, а на жената казал да заведе Рикардо в стаята, да го изслуша и да му отвърне както тя намери за добре.

Дамата и месер Рикардо отишли в стаята, седнали и месер Рикардо се обърнал към нея с думите: „Ех, сърце мое, душичке моя, надежда моя, наистина ли не можеш да познаеш твоя Рикардо, който те обича най-много от всичко на тоя свят? Как е възможно подобно нещо? Нима толкова съм се променил? Хайде, мое скъпо оченце, погледай ме още малко!“ Жената прихнала да се смее и го прекъснала с думите: „Много добре знаете, че паметта ми не е толкова къса, та да не мога да позная във вас моя съпруг Рикардо ди Кинзика; в замяна на това, докато живях при вас, вие доказахте, че твърде зле ме познавате, защото, ако наистина бяхте или все още сте такъв мъдрец, за какъвто искате да минавате, щяхте да сте достатъчно схватлив, за да забележите, че съм млада, свежа и здрава; следователно щяхте да знаете от какво друго — освен от храна и дрехи — се нуждаят младите жени, въпреки че от свенливост те не го казват. А какво правехте вие — сам си знаете. Ако ви е било по-приятно да изучавате законите, вместо да се грижите за жена си, не трябваше да се жените; за мен вие никога не сте били съдия, напротив — мислех, че сте по-скоро глашатай на празниците и на светите обреди, на постите и навечерията — толкова добре ги познавате. Искам да ви кажа, че ако разрешавахте толкова почивки на ратаите, които се трудят във вашите имения, колкото давахте на тоя, който трябваше да обработва моята нивица, вие нямаше да получите никога ни зрънце жито. Но ето, попаднах при тоя човек по Волята Божия и той се отнесе най-благосклонно към моята младост; двамата живеем в тая стая, където не знаем какво е това празник (имам предвид празниците, които вие, по-предан Богу, отколкото на жените, съблюдавахте в такъв голям брой), където никога не влизат ни съботи, ни петъци, ни навечерия, ни дългите велики пости; напротив, тук се работи и денем, и нощем и се чепка вълна; след като веднъж осъмнахме така, разбрах как ще продължи и по-нататък. Та затова искам да остана при тоя човек и да работя с него дорде съм млада, пък празниците, индулгенциите и постите ще оставя за по-късно — като остарея; а сега си вървете със здраве колкото се може по-скоро и си празнувайте колкото ви душа иска.“