Декамерон

Случило се така, че поради голямата жега месер Рикардо решил да отиде за няколко дни в едно свое имение край Монтенеро — хем да си почине, хем да се поразхлади. Със себе си взел и своята жена-хубавица; един ден, за да я поразвлече, намислил да излязат в морето за риба; тръгнали с две лодки — в едната били той и рибарите, а в другата жена му и още няколко жени. Увлечени в риболова, те се отдалечили неусетно на много мили навътре в морето; и докато цялото им внимание било погълнато от това удоволствие, изведнъж се появила галерата на Паганино да Марс, много известен по онова време корсар. Като видял лодките, той веднага се насочил към тях; те не успели да избягат навреме и Паганино настигнал лодката, в която се намирали жените; щом зърнал красавицата, той не пожелал друго и пред очите на Рикардо, който в това време бил стигнал брега, я грабнал, качил я на галерата си и изчезнал. По-добре да не говорим колко се огорчил от станалото месер съдията, който бил толкова ревнив, че се боял дори от въздуха. Оплаквал се той къде ли не — и в Пиза, и другаде — от злодеянието на корсарите, но без полза; пък и не знаел кой е отвлякъл жена му, нито къде я отвел.

Паганино огледал красавицата, харесал я и тъй като си нямал жена, намислил да я задържи за себе си. Тя плачела, та се късала, и той се заел да я утешава с най-нежни слова. А през нощта — понеже календарът му бил паднал от пояса и той отдавна бил забравил всички празници и светии — Паганино почнал да я утешава с дела, защото му се сторило, че през деня думите му не помогнали кой знае колко; и така я утешил, че още преди да стигнат в Монако, тя забравила и съдията, и неговите закони и заживяла безкрайно весело с корсаря; като я откарал в Монако, Паганино не само продължил да я утешава и денем, и нощем, ами се отнасял към нея с най-голяма почит, като към съпруга.

След известно време месер Рикардо разбрал къде се намира жена му и понеже си мислел, че никой друг няма да съумее да направи необходимото, за да я освободи, подтикван от най-страстно желание, решил да отиде сам да си я прибере, като бил готов да заплати най-голям откуп; тръгнал той по море, стигнал в Монако, видял я, видяла го и тя, а вечерта уведомила Паганино за случилото се, както и за своите намерения.

На следната утрин месер Рикардо срещнал Паганино, представил му се и скоро почнал да се държи с него като със стар, близък приятел, а Паганино се преструвал, че не го знае кой е и чакал да види какво ще стане по-нататък.

Когато месер Рикардо помислил, че е дошло време да пристъпи към действие, той обяснил най-приятелски и най-любезно на Паганино защо е дошъл и го помолил да вземе каквото иска, но да му върне съпругата. Паганино възкликнал весело: „Бъдете добре дошъл, месер! Ще ви отговоря съвсем накратко следното: вярно е, че при мен живее една млада жена; но не знам дали е ваша съпруга или на някой друг; не ви познавам много добре, пък и с нея не съм кой знае колко близък, защото тя е отскоро при мен. Ако вие наистина сте неин съпруг, както твърдите, аз ще ви заведа при нея, понеже ми изглеждате любезен и почтен човек; и съм уверен, че тя ще ви познае; ако тя заяви, че казаното от вас е истина и пожелае да ви последва, готов съм да я пусна заради вашата любезност, а за откуп ще ми дадете каквото пожелаете; но ако не излезе така, то вие ще постъпите непочтено, като искате да ми я отнемете, защото аз съм млад човек и, както всички други, мога да си имам жена, особено жена като нея — най-голямата красавица, която някога съм срещал.“

Месер Рикардо възразил: „Тя наистина е моя жена; ако ме заведеш при нея, ще се увериш, че е така: щом ме зърне, веднага ще ми се хвърли на врата. Друго не искам от теб — нека стане така, както предложи ти.“ Тогава Паганино рекъл: „Добре. Да вървим!“ Двамата отишли в дома на Паганино, влезли в един салон и Паганино наредил да извикат Бартоломеа; тя излязла от покоите си добре вчесана и облечена и дошла в салона, където се намирали месер Рикардо и Паганино; но към месер Рикардо се обърнала така, както би постъпила с всеки чужд човек, дошъл заедно с Паганино у дома му.

Съдията очаквал, че ще бъде посрещнат най-радушно, затова се стъписал от нейното държане, ала си рекъл: „Навярно толкова съм се променил от дългите мъки и страдания, които изживях, след като я загубих, че тя не може да ме познае.“ Затова се обърнал към нея с думите: „Ех, жена, скъпо заплатих аз, задето те изведох на риболов, защото никой не е изпитвал такава мъка, каквато налегна мен, след като те загубих; а ти, както изглежда, не можеш и да ме познаеш и се държиш с мен като с чужд човек. Та нима не виждаш, че аз съм твоят месер Рикардо? Дойдох тук, при тоя почтен човек, в чиито дом се намираме, за да му платя каквото той пожелае, та да станеш отново моя и да те отведа със себе си; той ще бъде така добър да те върне, защото аз го искам.“