Десетата зала

– Да се надяваме. Ако ли не, очаква ни много дълъг ден. Затова предлагам да тръгнем

покрай скалите натам, докато не намерим нещо, подобно на това. - Люк потупа с пръст първата

двойка вълнообразни сини линии. - Едва ли можем да разчитаме на това странно дърво, което е

нарисувал. Бих се изненадал, ако е на мястото си шестстотин години по-късно. - Разсмя се и

добави: - И моля, внимавай да не паднеш. Ще бъде трагично.

– Не толкова за мен, колкото за двете жени, на които плащам издръжка, че ще им се

наложи да ми идват на погребението - мрачно промърмори Юг.

Поради географската особеност на долината пропастта, на чийто ръб се намираха, беше

по-ниска от отвесните скали надолу по течението. Докато вървя ха, теренът стана силно залесен

и се озоваха в средата на скалите - варовиковата стена се издигаше на още двайсетина метра

над главите им. Преходът не беше опасен. Корнизът беше достатъчно широк и стабилен, а

изгледът надолу към реката беше като от пощенска картичка. Въпреки това Люк не забравяше

нито за миг, че приятелят му е новак в подобни приключе ния, и затова поддържаше бавно

темпо и избираше най-сигурните места за стъпване, а Юг го следваше по петите.

Познаваше тази част от скалите, но не много добре. Бяха минали петнайсет години

откакто бе правил обход на района, но дори тогава обиколката му беше повърхностна, без

специална мотивация, а само колкото да си запълни времето. Цялата речна долина беше осеяна

с праисторически пещери и навеси, и почти всички специалисти бяха сигурни, че най-важните

и може би забележителни обекти тепърва пред стои да бъдат открити. Някои от откривателите

щяха да са професионални археолози или геолози, други - пещерняци, търсещи нови

приключения, туристи или пък стопаните на някое изгубено куче, каквито случаи имаше.

Преди днешната експедиция Люк беше преровил старите публикации за скалите на Руак.

Сведенията бяха оскъдни. Самият той бе прекарал ден-два в района през лятото след защитата

на докторската си дисерта ция. В несвързаните му бележки се говореше за ястреби мишелови,

черни кани1, реещи се в топлите въздушни потоци, и за превъзходната местна кухня, но никъде

не се споменаваше за археологически находки. Сега, кога то се обръщаше назад, си спомняше

онова лято най-вече като безгрижното време между края на един период от живота му и

началото на друг. Студентските години бяха приключили, а преподавателската му кариера не

беше започнала. Все още можеше да си припомни бла женството на онази свобода.

При проучването за обиколката Люк беше открил, че преди няколко години един колега

от Лион бе правил оглед от хеликоптер на светложълтите скали по долината на Везер. Това

проучване имаше потенциал да се окаже по-полезно от собствените му бележки и Люк бе

помолил колегата си да му прати по електронната поща снимки и карти. Изучи ги подробно,

като ги сравняваше с картата на Бартом ио, търсеше с фотографска лупа евентуални обещаващи

белези като водопади, цепнатини, отвори на пещери, но, подобно на археолога от Лион, не

откри нищо интересно.

Някъде около час след началото на прехода двамата мъже спряха да пийнат по глътка

вода. Юг смъкна раницата от гърба си и приклекна, опрял гръб в отвесната скала, за да не

изцапа панталона си в цвят каки. Запали пура и за първи път този следобед на лицето му се

изписа удоволствие. Люк остана прав, присвил очи към слънцето. Извади грубата карта от

задния джоб на джинсите си, погледна я за пореден път и отново я сгъна.

Юг се нацупи.

– Нямах никаква представа колко безполезно ще се окаже всичко това, преди да стигнем

дотук. Почти не виждаме скалите отдолу! Ако точно под нас зейне гра маден отвор на пещера,

може и да не го видим. Така и не ми каза колко нелепо ще бъде това мъкнене.

Люк не обърна внимание на коментара на прия теля си.

– Ключът е в картата. Ако е истинска, може би ще намерим нещо. А ако е плод на

въображението на онзи монах, какво пък, ще хванем малко слънце и ще сме на правили една

добра седмична тренировка. Да не говорим за заздравяването на мъжката връзка.

– Не искам да се свързвам с теб - раздразнено процеди Юг. - Горещо ми е, уморен съм,

новите ми обувки ме стягат и искам да си въ рвя у дома.

– Едва в началото сме. Отпусни се и се наслаждавай. Между другото, казах ли ти, че

обувките ти са чудесни?

– Благодаря, че забеляза. Е, професоре, какво ти каз ва тази карта?

– Засега нишо. Както вече споменах - търпеливо заобяснява Люк, - авторът ѝ ни дава най-

общата посока, като ни ориентира според манастира, селото и реката. Единствените характерни

особености са онова странно дърво и двата водопада. Тъй като дървото най-вероятно отдавна е

изчезнало, ако намерим водопадите, може би ще се окаже , че сме на прав път. Ако ли не,