Десетата зала

Един прилеп долетя до скалата и изчезна. Последва го втори. И трети.

Там горе имаше пещера.

Събуди Юг и го задържа, докато приятелят му се мъчеше да се сети къде се намира и да

се изправи. Докато излизаше от чувала си, Юг мърмореше напълно дезориентирано: ..Какво?

Какво?―

– Мисля, че я намерих. Тръгвам нагоре. Не мога да чакам до сутринта. Искам само да ме

държиш под око, нищо повече. Ако загазя, тичай да потърсиш помощ, но се съмнявам да се

наложи.

– Ти си побъркан - най-сетне изрече Юг.

– Поне донякъде - съгласи се Люк. - Насочи фенера натам. Не изглежда чак толкова

трудно.

– Божичко, Люк. Изчакай до сутринта.

– Няма начин.

Показа на приятеля си накъде да свети и намери добра опора за началото на изкачването.

Ясно разграничените скални пластове образуваха нещо като стълба и нито веднъж не се

почувства в опасност, но въпреки това напредваше бавно - добре си даваше сметка, че нощното

катерене и виното не са идеалната комбинация.

За няколко минути стигна до мястото, където му се бе сторило, че изчезват прилепите,

макар да не бе съвсем сигурен. Нищо наоколо не напомняше на отвор на пещера или навес.

Имаше добра опора и успя да извади собствения си фенер от джоба на якето, за да огледа по-

добре. В същия миг един прилеп излетя от скалата и профуча покрай ухото му. Стреснат, Люк

спря за момент, за да си поеме дъх и да се увери, че не е изгубил опора.

В скалата имаше пукнатина. Широка не повече от няколко сантиметра. След като

прехвърли фенера в лявата си ръка, Люк успя да бръкне в цепнатина та, докато пръстите му не

изчезнаха до кокалчетата. Дръпна надолу и усети раздвижване. Вгледа се по- внимателно и

установи, че е напипал плосък камък, вклинен в стената. Моментално се сети какво е от крил.

Гледаше стена от плоски камъни, подредени така умело, че почти не се отличаваха от отвесната

скала.

С известни усилия освободи камъка и внимателно го постави да легне на тесния корниз,

като извика на Юг да се дръпне настрани - камъкът беше голям колкото поднос за кафе и

можеше да убие приятеля му, ако паднеше върху него. Следващите няколко парчета излязоха

по-лесно, но вече нямаше къде да ги поставя и започна да ги бута навътре в разширяващия се

отвор. Не след дълго разчисти дупка, която бе достатъчно широка, за да се провре през нея.

– Влизам - извика той надолу.

– Сигурен ли си, че идеята е добра? - умолително измрънка Юг.

– Нищо не може да ме спре - решително заяви Люк и пъхна глава и рамене в отвора.

Долу Юг гледаше как раменете на приятеля му изчез ват, последвани от тялото и краката.

– Добре ли си? - извика той.

Люк го чу, но не отговори.

Намираше се на входа на пещерата и запълзя на четири крака, докато не осъзна, че

таванът е достатъчно висок, за да може да се изправи. Вдигна фенера и освети наоколо.

Усети как коленете му се подгънаха и едва не изгуби равновесие.

Кръвта нахлу в главата му.

Съскащото пърхане на колонията прилепи изпълва ше залата.

После чу собствения си задавен глас:

– Боже мой!

6.

Люк усещаше движение.

Чувстваше се обкръжен, насред втурнало се презглава стадо.

Едновременно се задушаваше и губеше ориентация, чувството се засилваше от трескавия

начин, по който местеше фенера и светлината се отразяваше под различ ни ъгли от

кафеникавите стени и сталактитите. В опита си да обхване всичко лъчът скачаше от

изображение на изображение, създавайки стробоскопична бъркотия в черните ъгълчета на

пещерата.

От лявата му страна препускаше табун коне - огромни животни, изрисувани уверено с

въглен, които се застъпваха едно друго, с отворени от напрежението уста и буйни гриви, с очи

като пронизващи черни дискове, реещи се в бледи овали от гола скала.

Отдясно към него се носеха бизони с щръкнали опашки и раздвоени копита, целите сила

и заплаха. За разлика от конете, които бяха на черни точици, масив ните им тела бяха напълно

оцветени в дръзки черни и червеникаво-кафяви ивици.

Над главата му имаше един-единствен огромен бик, втурнал се презглава към пещерата, с

двата предни крака във въздуха. Главата му бе наведена, рогата бяха застрашително насочени

напред, ноздрите му бълваха пара, скротумът му беше подут.

Напред, отляво и отдясно имаше едри елени с раз клонени рога колкото телата им, с

вдигнати глави, въртящи се очи и отворени в рев пасти.

Имаше и още, още множество фантастични създания, които едва се различаваха в

тънещата в мрак пещера. Сигурно беше стоял като вцепенен безкрайно дълго, преди отново да

дойде на себе си и да чуе умоляващите викове отдолу.

Осъзна също, че трепери като лист и очите му са насълзени. Това не бе просто откритие.

Чувстваше се като Картър в Долината на царете, като Шлиман в Троя.

Само нри входа на пещерата имаше десетки от най-великолепните праисторически

изображения, които беше виждал някога - животни в почти естествен ръст, изрисувани в