Десетата зала

растенията - каза Люк. - Виж!

Намираха се в градина, в същински рай. Имаше зеле ни лози със звездовидни листа,

подобни на храсти рас тения с малки червени плодове, а на едната стена имаше същинско море

от високи треви в охра и зелено. Всеки стрък беше нарисуван отделно, всички бяха наведени в

една и съща посока, сякаш под полъха на вятър. А на сред тази савана стоеше човек в естествен

ръст, предаден с черен контур - много по-голяма версия на човека птица от ловната сцена с

бизоните, с разперени ръце и огромен пенис, обърнат в посоката на невидимия вятър, с отворен

клюн. Може би надаваше някакъв крясък.

– Това е нашият герой - тихо промълви Люк, докато се мъчеше да свали капачката на

обектива.

Ясно беше, че е време да си тръгват. Не беше остана ло нищо за изследване, двамата

приятели бяха физиче ски и умствено изтощени и страдаха от дългия престой в зловонния

въздух. Люк непрекъснато повтаряше, че това, на което са се натъкнали, е безпрецедентно. Жи-

вотните били невероятно натуралистични и в много отношения уникални поради

художественото майсторство на създателите им и огромния брой изображения, но нищо не

можело да се сравнява с това представяне на флора в праисторическото изкуство.

След поредния изблик на приятеля си Юг започна да губи търпение.

– Да, да, каза го вече, но наистина трябва да се махаме оттук. Направо усещам как това

място ми изсмуква живота.

Люк се взираше в човека птица и му се искаше да му заговори на глас, но заради Юг

проведе разговора наум: „Скоро пак ще се върна. Двамата с теб ще се опознаем много добре.―

Не беше сигурен какво го накара да погледне надолу, но в сумрачната периферия на лъча

до левия му крак имаше нещо, което не можеше да подмине просто така.

Малък край на черен кремък до стената на пещерата.

Коленичи над него и изруга. Беше оставил градинарската си лопатка в раницата, а тя

беше в съседната зала.

Намери евтина химикалка в джоба на ризата си, свали капачката и започна да отстранява

почвата и гуаното с пластмасовия зъб.

– Май каза да не докосваме нищо - оплака се Юг.

– Спокойно. Аз съм археолог все пак - натърти Люк. – Това е важно.

За няколко минути разчисти околната пръст, разкривайки изящно и тънко кремъчно

острие, почти два път и по-дълго от показалеца му. Единият му край беше опрян на стената,

като че е било оставено нарочно там. Люк се наведе толкова близко, сякаш се канеше да го

целуне, и духна останалата пръст от повърхността, после развълнувано включи фотоапарата на

макрорежим и започна да снима.

– Какво толкова намираш в това? - попита Юг.

– Това е Ориняк!1

– О, нима? - подметна не особено впечатленият Юг. - А сега може ли да тръгваме, ако

обичаш?

– Не, слушай. Централният ръб тук, този ретуш и формата на пясъчен часовник

категорично показват, че оръдието е ориняшко. Изработено е от първите представители на

Homo sapiens в Европа. Ако - подчертавам, ако - е от времето на тези рисунки, то е на около

трийсет хиляди години! Това е повече от десет хилядолетия преди Ласко, а изображенията

сочат по-високо развитие във всяко едно художествено и техническо отношение! Просто не

разбирам. Не знам какво да кажа.

Юг го задърпа за ръкава на якето.

– Ще измислиш нещо по време на закуска. А сега, за Бога, да вървим!

Утрото беше превърнало река Везер в искряща ивица. Денят бе свеж, изпълнен с птичи

песни. Прохладният чист въздух навлизаше в дробовете им и ги пречист ваше.

Преди да напуснат пещерата, Люк внимателно въз станови сухия зид, като се погрижи да

скрие входа толкова ефективно, колкото го бяха направили създателите на стената, които и да

бяха те. Беше уморен до смърт, но същевременно замаян от находката и едно тънко гласче го

предупреждаваше, че при тези обстоятелства трябва да бъдат особено предпазливи по скалния

корниз.

Въпреки това напредваха добре по обратния път и не след дълго старата хвойна се показа

пред тях. Юг трябваше да нагласи ремъците на раницата си и широката площадка под грубия

ронещ се ствол беше добро място за почивка.

Люк унесено отпиваше от малкото останала им вода и се взираше към отсрещната страна

на реката. Нима изминалата нощ бе истинска? Беше ли готов за положението, в което се беше

оказал? Можеше ли да си позволи да преобърне напълно живота си, да се превърне в публична

личност, в лицето на това безумно откритие?

1 Археологическа култура от началото на късния палеолит. - Б. пр.

Унесът му беше прекъснат от едва доловим шум, нещо като драскане от посоката, от

която бяха дошли. Източникът не се виждаше от храстите и стърчащи те скали. Едва не го

подмина като нещо незначително, но сетивата му се бяха изострили достатъчно, за да провери.

Стана и се върна няколко метра назад. Малко преди да заобиколи стърчащите камъни, му се