Десетата зала

круши? Как можеше да разбере по това вре ме на годината, когато нямаше плодове? Пък и нали

си беше градско чедо - беше му трудно да различи храст от дърво. Спря колата край пътя и се

промъкна отстрани на къщата, за да надникне в задната градина. Луната бе негов приятел. Беше

пълна и бе достатъчно светло, за да различи най-малко дузина дръвчета, посадени в редици.

Определено приличаше на овощна градина и това му вдъхна надежда.

Вратата бе синя, малката къща беше построена от пя съчник с цвят на лимон. Почука леко

и зачака.

После почука по-силно.

Завесите на долния етаж бяха спуснати. Само на един прозорец в дневната между тях

имаше съвсем малък процеп, колкото да види, че вътре няма и следа от нея или от някой друг.

Отстъпи няколко крачки, за да погледне към прозореца на спалнята на втория етаж.

Завесите бяха осветени. Юг взе няколко малки камъчета и ги метна към прозореца като

тийнейджър, който се мъчи да не събуди родителите.

Отново никакъв отговор.

Разумната реакция беше да се върне в колата и да си тръгне; дори не беше сигурен, че

точно това е къщата. Пристъпът на парижко безразсъдство обаче го подтикна обратно към

вратата. Опита дръжката.

Тя се завъртя и вратата се отвори.

– Ехо? - с надежда повика той. - Одил? Юг е!

Влезе и се огледа. Дневната беше спретната и хубава, както може да се очаква от живееща

сама жена.

– Ехо? - отново повика той.

Надзърна в кухнята. Беше малка и безупречно чиста, без чинии в умивалника. Канеше се

да влезе да разгледа по-добре, когато забеляза пощата на масата в коридора, със сметката за

електричество най-отгоре. Одил Боне. Поч увства се по-добре.

– Ехо, Одил?

Спря в началото на стълбището и се поколеба. Само изнасилвани се качваха в стаите на

жени неканени и неочаквани.

– Аз съм, Юг! Там ли си?

Чуваше се приглушена музика. Сигурен беше. Последва звука и влезе в кухнята.

Забеляза я веднага, висяща над кухненската маса. Огромна.

– Исусе Христе! - ахна той и размаха неволно ръце. – Исусе Христе!

Огледа се, за да се увери, че все още е сам, след което извади мобилния си телефон, за да

направи снимка.

Музиката зазвуча по-силно. Помисли си, че трябва да се махне, да погледне снимката на

сутринта и да премисли нещата на трезва глава, но въпреки това последва мелодията.

До килера имаше врата. Отвори я и видя стълби, водещи към мазето. Музиката стана още

по-силна - китари, акордеон, барабан - селска музика, която не бе от любимите му. Стълбището

се осветяваше от мръсна гола крушка.

Намираше се в средата на стълбището, когато крушката угасна и Юг се озова в

непрогледен мрак.

– Одил?

14.

Люк отиде на закуска ухилен. Походното легло на Юг бе недокоснато. Мошеникът явно

беше успял и нямаше съмнение, че в скоро време щеше да му надуе главата с легенди за

завоеванието си.

След като изпрати първата смяна до пещерата, Люк поведе Сара на старомоден теренен

обход. Въоръжени с торбички за проби и бележници, двама та напуснаха очертанията на

манастира в утринната мъгла и поеха през едно мокро от росата пасище към реката.

Джеръми и Пиер бяха при бараката и ги видяха как се отдалечават.

– Накъде са тръгнали според теб? - попита Джеръми.

– Нямам идея - отвърна Пиер и му смигна. - Шефът обаче беше доста нахилен.

Люк и Сара вървяха мълчаливо, вдишвайки аромата на плодородната земя. През нощта

беше валял силен дъжд в продължение на около час и високите им ботуши скоро заблестяха от

мократа трева. Слънцето най-сетне успя да пробие мъглата и всичко около тях заискри,

принуждавайки ги да извадят слънчевите си очила.

Отначало се отдалечиха само на километър от лагера. Сара забеляза, че границата между

поляната, по която вървяха, и гората е нашарена със зелени и жълти петна. Видя някакви

високи жълти стебла над зелената трева и се затича към тях. Люк поддържаше с лекота темпото

благодарение на дългите си крака. Двамата оставяха пъ теки от стъпкана трева след себе си.

– Див ечемик - каза тя. - Hordeum spontaneum, колкото искаш.

На Люк растението му приличаше на съвсем обикновен култивиран ечемик, но тя откъсна

един заострен клас и му показа два реда зърна вместо обичайните шест.

После извади градинарските си ножици, а той - джобно си ножче, и двамата методично

напълниха цяла торба със златните класове.

– Това вероятно е бил предшественикът на одомашнения вид - радостно обясни тя, докато

работеха. - Преходът към земеделие може и да е станал през неолита, но нищо не пречи хората

от мезолита и дори от късния палеолит да са събирали див ечемик за храна и дори за бира.

– Или за други цели - добави Люк.

– Или за други цели - съгласи се Сара. - Мисля, че това е достатъчно. - Изправи гръб. -

Намерихме едната съставка, остават ни още две.

Люк помъкна торбата с ечемик и последва Сара сред дърветата. Слабите слънчеви лъчи

не бяха стоплили много гората и колкото по-навътре навлизаха, толкова по-мразовито ставаше.

Сара дори не се опитваше да избягва шубраците и тръните, а ги претърсваше, което