Десетата зала

забави темпото им. Люк вървеше след нея и остави ума си да се рее. Тя знаеше за какво да се

оглежда; той пък знаеше какво иска да гледа - стегнатите ѝ бедра, очертани идеално от

панталона. А раменете ѝ бяха тесни и женствени дори в това дебело кожено яке. Помъчи се да

потисне растящото желание да я грабне отзад, да я обърне и да я придърпа към себе си. Ще се

целунат. Този път тя няма да се съпротивлява. Ще я помоли за прошка. Ще ѝ каже, че тя винаги

е била единствената. Че тогава не го е осъзнавал, но сега е сигурен. После ще я см ъкне на

земята. Греховете му ще бъдат опростени. Прохладната влага на горската почва ще ги отмие.

– Търсим заплетено увивно растение, което пълзи по дървета с малка до средна височина

- каза тя, изтръгвайки го от унеса му. - Листата приличат на издължени върхове на ст рели.

Сезонът е късен, така че не очаквай да видиш розови и бели цветчета, но може да има някое

закъсняло.

Чуваше се ромон и ботушите им започнаха да потъват в кал. Люк се зачуди дали потокът

не захранва някой от водопадите на Бартомио. Покрай течението му растяха разнообразни

дървета, предимно зелен дъб и бук, както и гъсти храсталаци и бодлива акация. Джинсите му

закачиха някакви тръни и когато се на веде да се освободи, Люк я чу да изрича латинското

наименование - мелодично, сякаш започваше да пее някакъв химн:

– Convolvulus arvensis! Ето там!

Лишеният от цветя бурен беше нападнал фиданки и млади дръвчета, точно както го беше

предсказала. Филизите му се увиваха стегнато около кората в задушава ща хватка и се виеха на

спирала над главите им.

Буренът беше в изобилие. Проблемът не бе в количе ството му, а в събирането. Пипалата

се бяха закрепили толкова здраво, че бе невъзможно да ги отделят от ство ловете. Наложи се да

се заловят за дълъг и уморителен труд, от който ги заболяха пръстите - рязане и развиване,

рязане и развиване, докато не напълниха втора торба със стебла и листа.

– Две налични, остава още една - обяви Сара.

Тя отново поведе, а Люк я следваше. Скалите и ре ката бяха пред тях. Сара се насочи

назад към ливадите. Беше проучила топографските карти и знаеше, че наблизо има старо

железопътно трасе. Последната им цел предпочиташе подобна земя, която преди време е била

култивирана, а след това изоставена. Търсе ха храсти. Сара говореше за тях, но Люк не слушаше

внимателно урока по ботаника. Нещо го гризеше отвътре и все повече и повече се ядосваше в

какво се е превърнал.

Баща му бе нефтохимик, типичен представител на своето поколение - с частните клубове,

пиенето, нарцистичната арогантност и упорството да има млади лю бовници въпреки

възхитителната си жена. Ако не беше онази фатална коронарна тромбоза, сигурно и досега

щеше да пие и да ходи по жени като един жалък и смешен седемдесетгодишен Лотарио.

Гени или среда - вечният въпрос. Каква беше причината Люк да повтаря стареца си? Беше

видял какъв ефект имаше поведението на баща му върху майка му. За щастие, тя успя да

възстанови достойнството си, като се разведе, прибра се в Щатите и си върна живота, по тиснат

в продължение на четвърт век, когато бе играла ролята на крехката съпруга на човек от

петролна компания, който съхнеше в пустинната жега и в клубовете на Доха и Абу Даби и

дупчеше дупки в пясъците за единственото си дете, изпратено да учи в швейцарски училища.

Майка му се омъжи отново, този път за богат дерматолог от Бостън, човек с меки нрави и

тяло. Люк го понасяше, но не изпитваше привързаност към него.

Изведнъж го споходи ослепително очевиден въпрос. Защо беше прогонил Сара? Не беше

ли това най-пълноценната му връзка през целия му живот? Най-задоволяващата?

И защо изобщо не си бе задавал този въпрос досега?

Старата железопътна линия минаваше успоредно на реката и беше скрита от избуялата

растителност. Сара посочи към равната права ивица в края на една нива и тръгна направо към

нея. Люк мълчаливо я пос ледва, а мислите му се процеждаха като горещо кафе през филтър.

Релсите се виждаха само ако застанеш точно над тях. С усета на хрътка Сара реши, че е

по-добре да търсят на север вместо на юг. Тръгнаха покрай линията, като гледаха да стъпват на

траверсите. Откъм реката имаше жив плет от глог и Сара каза, че мястото е идеално за онова,

което търсят.

Събраха се облаци и скриха слънцето. Половин час по-късно все още вървяха покрай

релсите и Люк започ на да се притеснява за разкопките. Мобилният му теле фон нямаше обхват,

а не обичаше да остава без връзка с екипа. Канеха се да обърнат обратно, когато Сара за-

подскача като малко момиче и отново задекламира на латински:

– Ribes rubrum, Ribes rubrum!

Храстите в живия плет имаха светлозелени петделни листа и, както обясни тя,

запазването на плодовете през този късен сезон се дължало на по-дългото лято и

температурите, които до неотдавна си оставаха сравнително меки.