Десетата зала

Посегна към нея с две ръце.

– Не, Люк - каза тя и стана. - Инстинктите ти съвсем са подивели. В момента се нуждаеш

от емоционална подкрепа, не от физическа любов.

– Не, аз...

Тя вече беше преполовила разстоянието до вратата.

– Отивам да кажа на готвача да ти донесе нещо за ядене, после ще опаковам термоса и ще

го пусна като експресна пратка. Искам да стигне в Кембридж до утре следобед. Очакват го в

„Плангадженетикс―.

– Ще се върнеш ли? - Сега беше съвсем окаян, на право като малко дете.

– Когато заспиш - успокоително каза тя. - Затваряй очи и дремни. Да, ще се върна да те

проверя. Само да те проверя.

Когато Сара излезе, Люк се изправи на несигурните си крака да наплиска лицето си с

вода.

Застана над празното походно легло на Юг и се зат ресе от безсилната ярост, която бе

потискал през целия ден. Затвори очи и видя оранжеви петна. Нужно му беше насилие, някакво

насилие. Това му казваше мозъ кът, затова заби юмрук в преградата между спалнята и дневната

с такава сила, че проби талашитената стена. Намръщи се от болката, която сам си причини, и

видя кръв на стената. Беше порязал кокалчето на безименния си пръст. Уви го в една кърпа и

седна на леглото, за да цапа с кръв чаршафа и да продължи да се налива с бърбън.

Тази вечер Сара го защитаваше със свиреп, почти майчински инстинкт. Забеляза дупката

в стената с формата на юмрук, видя раната, засуети се около него и го превърза. Нямало да

позволи да му досаждат. Останалите сами щели да решат проблемите около разкопките за деня,

настоя тя и постави бележка на вратата на караваната, за да е сигурна, че няма да го безпокоят.

По-късно намина отново и съжали, че не бе взела бутилката със себе си. Беше празна,

подносът с храната бе недокоснат, а той хъркаше. Събу ботушите му и го зави с одеяло, както

си беше облечен.

Върна се, когато вече бе тъмно. Люк почти не беше помръднал. Сара реши да свърши

вечерната си работа на неговото бюро, за да го държи под око. Остана будна до късно, четеше

бележките си и работеше на лаптопа, докато лагерът не утихна.

Ярък лъч освети тъмната барака. Бюрото на Люк бе в дъното, най-далеч от вратата. Лъчът

се плъзна по чекмеджетата му и се спря на най-долното.

Страничните чекмеджета можеха да се отворят едва след като се отключеше централното.

На бюрото имаше чаша за кафе, пълна с моливи и химикалки. Те бяха извадени и чашата бе

обърната наопаки. От нея падна малко ключе.

Ключето отключи централното чекмедже и страничното също се отвори. Вътре имаше

папки, подредени по азбучен ред и посветени на безброй административни въпроси.

Ръката се насочи право към буквата Р и отвори папката с означение РАЗ за „Разни―. Сред

листата имаше ненадписан плик, затворен, без да е запечатан.

Вътре в плика се намираше резервният ключ към бронираната врата, която пазеше

пещерата Руак.

15.

Манастир Руак, 1118 г.

Бернар крачеше напред-назад в каменната си къща, като се мъчеше да изпревари черния

облак, надвиснал над главата му. Не помнеше да е бил по-разтревожен някога. Случилото се

предишната вечер го беше потресло така дълбоко, че се опасяваше да не полудее.

Единственото лекарство бе постът и молитвата, сигурен бе. Вече се бе молил пламенно в

църквата три пъти на утреня, през първия и третия час, а между молитвите се връщаше право в

къщата, където падаше на колене и продължаваше да се моли. Избягваше останалите. Ис каше

да бъде сам.

Помисли си да не отговори на чукането на вратата, но възпитанието не му позволи. Беше

брат му Бартомио, със сведена глава.

– Можем ли да поговорим?

– Да, влизай. Седни.

– Сутринта не хапна нищичко.

– Постя.

– Забелязахме отсъствието ти на закуска и изражението ти в църквата. На лицето ти се

четеше гняв.

– Изключително смутен съм. Ти не си ли?

Бартомио вдигна глава и го погледна право в очите.

– Замислен съм. Изумен съм. Озадачен съм, но не, не съм смутен.

Бернар повиши тон. Не помнеше кога бе викал за последен път.

– А мисля, че трябва да бъдеш! Снощи бе невероятно буен. Помниш ли?

– Помня - изкиска се брат му. Кокалчетата на пръстите му бяха ожулени. - Надявам се да

не съм ударил теб, братко! Изобщо не ми подобава, но от мина.

– Опита се да удариш Жан, за Бога, но вместо това улучи тенджерата!

– В такъв случай - замислено рече Бартомио - доброто далеч е надминало злото, по мое

скромно мнение.

На вратата отново се почука.

– Боже мой, не мога ли да бъда оставен на мира? - възкликна Бернар.

На прага стояха Жан и Абелар, и малката каменна къща изведнъж се претъпка.

– Тревожех се за теб - рече Абелар.

– А би трябвало да се тревожим за душите си - остро отвърна Бернар. - Дяволът ни

навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?

– Не мисля за нищо друго и съм сигурен, че всички ние сме размишлявали върху

случилото се. Но Дяволът?

– Че кой друг?

– Бог, може би.

Бернар размаха така диво ръце, сякаш се опитваше да ги откъсне от тялото си.