Десетата зала

Е, а това означаваше повече власт за него.

И точно както си мечтаеше, телефонът зазвъня. Гатиноа скочи с благодарност и се

извини, че ще се обади от библиотеката.

– Цял ден говори по телефона със службата си! - оплака се жена му на сестра си.

Банкерът като че ли се омърлуши, че аудиторията му е намаляла.

– Е, това е. Мисля, че така и няма да разберем с какво си изкарва хляба Андре, но

определено бди над спокойния ни сън, сигурен съм в това. Още коняк?

Гатиноа седна в едно от креслата в библиотеката. Книжните лавици бяха запълнени с

подвързани със стара кожа томове, докосвани от перата за бърсане на прах и от нищо друго.

Гласът на Марол звучеше уморено.

– Боне пак се е развихрил.

– Този човек не почива ли? - не повярва на ушите си Гатиноа. - Сега пък какво?

– Току-що са се опитали да прегазят Симар и Мелъри на една улица в Кембридж. Един от

хората ни е видял инцидента с очите си. Двамата са се отървали с леки натъртвания. Шофьорът

успял да се измъкне.

Гатиноа изсумтя.

– Значи пипалата му стигат чак до Англия! Направо да не повярваш. Този Боне има

топки, признавам му го.

– Какво да правим? - попита Марол.

– Относно кое?

– Относно нашите планове.

– Абсолютно нищо! - възкликна Гатиноа. - Няма какво да правим по нашите планове. Не

променяй нито един детайл от операцията. Нито един!

21.

Понеделник сутринта

Срещата с Фред Прентис, приятеля биолог на Сара от „Плантадженетикс―, бе уговорена

за 9 часа. Биотехнологичната компания, основана от един професор по ботаника в Кембридж,

се занимаваше с откриването на нови биологично активни молекули от растителни екстракти.

Лабораториите бяха изпълнени денонощно с бръмченето на стотици роботизирани ръце, които

се вдигаха и спускаха, за да вземат проби от растения от целия свят, изпратени в Кембридж за

анализ.

Сара и Фред се движеха в едни и същи ботанически кръгове и макар никога да не бяха

имали възможност да работят заедно, следяха работата на другия и се среща ха по конференции.

Честно казано, тя знаеше, че той е увлечен по нея. Веднъж на един конгрес в Ню Орлиънс

срамежливо я бе поканил на вечеря. Тя прие поканата, тъй като беше приятен м ъж и

изглеждаше самотен, а целувката за довиждане ѝ бе спестена от алергичната му реакция на

някаква подправка в супата от бамя.

Седнали в таксито, двамата приличаха на зомбита от второкачествен филм. Ръката на

Люк бе бинтована, а бедрото го смъдеше. Сара имаше няколко лепенки тук-там. Бяха

пропуснали закуската и се срещнаха в лобито. И двамата бяха закъснели. Излязоха забързано да

намерят такси. Когато най-сетне се спогледаха на задната седалка, двамата се разсмяха.

– За колко време ще стигнем? - обърна се Люк към шофьора.

– За не повече от десетина минути, нагоре по Милтън Роуд към Сайънс Парк. Закъснявате

ли?

– Малко - каза Сара. Вече беше девет.

– Няма ли да е по-добре да се обадиш? - попита Люк.

Сара прие предложението.

– Здрасти, Фред, Сара е - поде тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. - Извинявай,

но закъсняваме с няколко...

В далечината проблесна ослепителна магнезиева светлина. Последва разтърсващ тътен.

Над дърветата се вдигна кълбо бял дим.

– Господи! - извика таксиметровият шофьор. - Това е съвсем близо до мястото, накъдето

сме тръгнали!

Сара още държеше телефона до ухото си.

– Фред? Фред?

Така и не стигнаха до Сайънс Парк. Линейки и пожарни коли вече бяха блокирали пътя и

движението бе отклонено.

Не им остана друго, освен да се върнат в лобито на хотела, да пуснат новините по

телевизията и да гледат репортажите на живо на „Скай― и Ай Ти Ви в съпровод с шума на

хеликоптери над главите им и вой на сирени.

Експлозията унищожила едно крило на Сайънс Парк. Към единайсет сутринта репортер

от „Скай― прочете списъка на компаниите, помещаващи се в сградата. Една от тях бе

„Плантадженетикс―.

Говореше се за изтичане на газ или химическа експлозия. Спомена се и за вероятност от

терористична атака. Крилото се бе превърнало в димяща каша. Жертвите били многобройни.

Пристигали специалисти по изгаряния от цял Кембриджшър и другаде. Имало нуж да от

кръводарители.

По обяд телефонът на Сара иззвъня.

Тя погледна екрана и възкликна:

– Боже мой, Люк, това е Фред!

Върнаха се в травматологията на „Нъфилд―. Предишната нощ в чакалнята имаше само

неколцина пациенти с незначителни проблеми.

Днес беше същинска военна зона. Болницата бе малка, само с петдесет легла и направо се

топеше в настъпилата криза.

След като си пробиха път вътре , Люк и Сара най-сетне успяха да привлекат вниманието

на една сестра и ѝ казаха, че са приятели на една от жертвите при взрива.

– Изчакайте малко, милички - помоли ги тя и двамата бяха оставени да висят половин час,

докато около тях хаотично се щураха хора. След няколко опита един млад мъж, бутащ празна

инвалидна количка, се смили над тях и ги вмъкна през вратата на спешното да потърсят своя