Е, а това означаваше повече власт за него.
И точно както си мечтаеше, телефонът зазвъня. Гатиноа скочи с благодарност и се
извини, че ще се обади от библиотеката.
– Цял ден говори по телефона със службата си! - оплака се жена му на сестра си.
Банкерът като че ли се омърлуши, че аудиторията му е намаляла.
– Е, това е. Мисля, че така и няма да разберем с какво си изкарва хляба Андре, но
определено бди над спокойния ни сън, сигурен съм в това. Още коняк?
Гатиноа седна в едно от креслата в библиотеката. Книжните лавици бяха запълнени с
подвързани със стара кожа томове, докосвани от перата за бърсане на прах и от нищо друго.
Гласът на Марол звучеше уморено.
– Боне пак се е развихрил.
– Този човек не почива ли? - не повярва на ушите си Гатиноа. - Сега пък какво?
– Току-що са се опитали да прегазят Симар и Мелъри на една улица в Кембридж. Един от
хората ни е видял инцидента с очите си. Двамата са се отървали с леки натъртвания. Шофьорът
успял да се измъкне.
Гатиноа изсумтя.
– Значи пипалата му стигат чак до Англия! Направо да не повярваш. Този Боне има
топки, признавам му го.
– Какво да правим? - попита Марол.
– Относно кое?
– Относно нашите планове.
– Абсолютно нищо! - възкликна Гатиноа. - Няма какво да правим по нашите планове. Не
променяй нито един детайл от операцията. Нито един!
21.
Срещата с Фред Прентис, приятеля биолог на Сара от „Плантадженетикс―, бе уговорена
за 9 часа. Биотехнологичната компания, основана от един професор по ботаника в Кембридж,
се занимаваше с откриването на нови биологично активни молекули от растителни екстракти.
Лабораториите бяха изпълнени денонощно с бръмченето на стотици роботизирани ръце, които
се вдигаха и спускаха, за да вземат проби от растения от целия свят, изпратени в Кембридж за
анализ.
Сара и Фред се движеха в едни и същи ботанически кръгове и макар никога да не бяха
имали възможност да работят заедно, следяха работата на другия и се среща ха по конференции.
Честно казано, тя знаеше, че той е увлечен по нея. Веднъж на един конгрес в Ню Орлиънс
срамежливо я бе поканил на вечеря. Тя прие поканата, тъй като беше приятен м ъж и
изглеждаше самотен, а целувката за довиждане ѝ бе спестена от алергичната му реакция на
някаква подправка в супата от бамя.
Седнали в таксито, двамата приличаха на зомбита от второкачествен филм. Ръката на
Люк бе бинтована, а бедрото го смъдеше. Сара имаше няколко лепенки тук-там. Бяха
пропуснали закуската и се срещнаха в лобито. И двамата бяха закъснели. Излязоха забързано да
намерят такси. Когато най-сетне се спогледаха на задната седалка, двамата се разсмяха.
– За колко време ще стигнем? - обърна се Люк към шофьора.
– За не повече от десетина минути, нагоре по Милтън Роуд към Сайънс Парк. Закъснявате
ли?
– Малко - каза Сара. Вече беше девет.
– Няма ли да е по-добре да се обадиш? - попита Люк.
Сара прие предложението.
– Здрасти, Фред, Сара е - поде тя, като се мъчеше да звучи жизнерадостно. - Извинявай,
но закъсняваме с няколко...
В далечината проблесна ослепителна магнезиева светлина. Последва разтърсващ тътен.
Над дърветата се вдигна кълбо бял дим.
– Господи! - извика таксиметровият шофьор. - Това е съвсем близо до мястото, накъдето
сме тръгнали!
Сара още държеше телефона до ухото си.
– Фред? Фред?
Така и не стигнаха до Сайънс Парк. Линейки и пожарни коли вече бяха блокирали пътя и
движението бе отклонено.
Не им остана друго, освен да се върнат в лобито на хотела, да пуснат новините по
телевизията и да гледат репортажите на живо на „Скай― и Ай Ти Ви в съпровод с шума на
хеликоптери над главите им и вой на сирени.
Експлозията унищожила едно крило на Сайънс Парк. Към единайсет сутринта репортер
от „Скай― прочете списъка на компаниите, помещаващи се в сградата. Една от тях бе
„Плантадженетикс―.
Говореше се за изтичане на газ или химическа експлозия. Спомена се и за вероятност от
терористична атака. Крилото се бе превърнало в димяща каша. Жертвите били многобройни.
Пристигали специалисти по изгаряния от цял Кембриджшър и другаде. Имало нуж да от
кръводарители.
По обяд телефонът на Сара иззвъня.
Тя погледна екрана и възкликна:
– Боже мой, Люк, това е Фред!
Върнаха се в травматологията на „Нъфилд―. Предишната нощ в чакалнята имаше само
неколцина пациенти с незначителни проблеми.
Днес беше същинска военна зона. Болницата бе малка, само с петдесет легла и направо се
топеше в настъпилата криза.
След като си пробиха път вътре , Люк и Сара най-сетне успяха да привлекат вниманието
на една сестра и ѝ казаха, че са приятели на една от жертвите при взрива.
– Изчакайте малко, милички - помоли ги тя и двамата бяха оставени да висят половин час,
докато около тях хаотично се щураха хора. След няколко опита един млад мъж, бутащ празна
инвалидна количка, се смили над тях и ги вмъкна през вратата на спешното да потърсят своя