Десетата зала

– Господи! - възкликна Пиер. - Намира се в девета зала и върви към десета! Набери

седемнайсет! Извикай полицията! По-бързо! Аз слизам!

– Идеята не е добра - разтревожено изтъкна Джеръми. - Недей!

Пиер грабна един чук от масата и затича към вратата.

– Обади се!

Колата на Пиер вече беше паркирана до караваната, така че не му отне никакво време да

скочи в нея и да потегли към пещерата. Джеръми се заслуша как воят на двигателя заглъхва в

далечината.

Погледна нервно монитора. Натрапникът или се беше махнал, или се намираше някъде

между камерите.

Вдигна слушалката, набра 1 и всичко потъна в мрак.

Пиер бързо се спускаше по стълбата, използвайки всичките си атлетични умения да

преодолее колкото се може по-бързо скобите.

Вратата зееше широко отворена, лампите светеха ос лепително. Никога не беше влизал в

пещерата без защитен костюм, но сега не бе време за предпазни мерки. Влезе тичешком и

измъкна чука от колана си.

Като студент Пиер бе доста добър футболист и това му помогна да тича през пещерата с

добро темпо, като в същото време запазваше равновесие върху неравните постелки.

Профучаваше през залите, изображенията по стените се размазваха в периферното му зрение и

създаваха у него илюзията, че тича през стада животни, мята се наляво и надясно, избягва

копита и нокти.

Сърцето му се беше качило в гърлото, когато стигна Зала 9. От натрапника нямаше и

следа.

На Пиер никога не му бе харесвало да се провира през тесния проход. Краката му бяха

твърде дълги, за да се сгънат и да пълзи с лекота. Опита да бъде колкото се може по-тих и се

замоли да не се сблъска с непознатия насред тунела. Подобно нещо би било истински клаус-

трофобичен кошмар.

Спря при Свода на дланите и запълзя напред. От Залата на растенията се чуваха звуци.

Натрапникът беше на четири крака, обърнат на другата страна, насочил вниманието си

към някакви жици и неща подобни на тухли, които вадеше от раницата си. Не видя

приближаващия Пиер.

– Кой си ти? - извика младежът.

Стреснатият натрапник погледна през рамо към спе циализанта - висок и мускулест,

размахващ чук, запла шителна, но същевременно и доста комична гледка, тъй като Пиер

гледаше уплашено като заклещен в ъгъла заек.

Мъжът бавно се изправи. Имаше дебели, яки ръце и поддържана прошарена брада. Шокът

от неочакваната среща бързо се стопи, за да бъде заместен от ледена физиономия.

Пиер успя да види по-добре пръснатите по пода на пещерата неща - плетеница жици,

детонатори, батерии и жълто-кафяви калъпи. Беше виждал подобни неща и преди, в мините на

Сиера Леоне.

– Това са експлозиви! - извика той. - Кой си ти, по дяволите?

Мъжът не отговори.

Сведе посивяващата си глава, сякаш кимаше учтиво, хвърли се напред и улучи Пиер

право в гърдите, като го отхвърли на стената върху човека птица, който си стое ше с отворената

човка и нелепия си пенис.

Пиер понечи да замахне отбранително с чука, опит вайки се да отблъсне юмруците и

пръстите, които бъхте ха всичките му най-чувствителни области - слабините, очите, врата.

Мъжът се опитваше да му причини колкото се може повече болка и да го обездвижи

максимално.

Ударите на чука не забавяха нападателя, тъй като човечността на Пиер не му позволяваше

да го цапардоса в главата. Вместо това налагаше раменете и гърба, но това не беше достатъчно

- прот ивникът продължаваше да го прит иска.

После нападателят нанесе силен удар в гърлото на Пиер, който му причини неимоверна

болка и го хвърли в паника. Той се закашля и задави и за първи път през живота си помисли, че

може и да умре. В отчаянието си замахна с чука още веднъж с все сили, като този път се

прицели в темето на мъжа.

В лагера имаше трима мъже с ловни пушки и кара бини. Претърсваха като обезумели

каравана след каравана, подобно на глутница подивели кучета, нахълтваха във всяка кабина и

когато попадаха на някоя заета, измъкваха уплашените студенти навън.

Елизабет Кутар чу суматохата и излезе сама. Видя да водят един от студентите с опряно в

гърба дуло.

Елизабет хукна към манастира, като тромаво се опит ваше да измъкне телефона от джоба

си, бялата ѝ опашка се мяташе над раменете ѝ.

Успя да стигне до плевнята.

Пиер имаше само миг да се справи с ужасната гледка на лежащия в краката му мъж.

Непознатият издаваше гърлени звуци и от раната на главата му бликаше кръв, която се

разтичаше във всички посоки и създаваше впе чатление, че мъжът е надянал червено кепе.

После Пиер изпита най-ужасната болка в живота си, светкавичен удар в бъбрека, който го

остави без дъх и не му позволи дори да изкрещи.

Четиримата студенти се бяха скупчили до Елизабет Кутар в бараката. Джеръми лежеше

неподвижен на пода. Мари от Бретан, единственото момиче от студентите, се тресеше

неудържимо и Кутар отиде да я прегърне, без да обръща внимание на мъжа, ко йто беше

насочил заплашително оръжие към тях.