Десетата зала

Тал щеше да остане в Залата на растенията, в създаденото от него свещено място.

Извисяващата купа щеше да остане е него. Също и бизонът. И най-добрият му кремъчен нож.

Човекът птица щеше да му прави компания. Никой вече нямаше да влиза в залата.

Докато останалите предци живееха около лагерните си огньове на небето, великият Тал

завинаги щеше да остане в изрисуваната си пещера.

30.

Вторник следобед

До вечерята с Исак оставаха още няколко часа. Люк лежеше в леглото със затоплен от

компютъра корем, готов да се оттегли в убежището на забравата. Кутията с вхо дящите

съобщения се взираше в него. Люк се колебаеше дали да не затвори капака на лаптопа и да се

унесе в сън.

Вместо това щракна върху имейла от Марго.

Така или иначе трябваше да го направи, така че защо не още сега? Да поеме горчилката

със сладкото, да зърне последната щастлива интерлюдия в един живот. Съобщението бе

озаглавено просто СНИМКИТЕ НА ЮГ. Пое треперливо дъх и разкъсван от емоции, щракна

върху приложените файлове.

Дузината изображения се свалиха едно след друго от мрежата на твърдия диск.

Прегледа всяко едно.

Снимки на Люк, Сара и Одил, разхождащи се из Дом.

Снимки на масата в ресторанта - Сара и Люк, ухиленият Юг, прегърнал през рамо Одил и

отпуснал небрежно длан върху гърдите ѝ.

После групова снимка на четиримата, направена от сервитьора, заедно със специалните

десерти на заведението. Човек можеше почти да чуе смеха.

В края на списъка имаше още една снимка.

Впери поглед в нея. Не пасваше на останалите - наличието ѝ бе неуместно.

Щракна, за да я отвори на пълен екран.

„Какво е това, по дяволите?―

Маслена картина на жълта стена. Млад мъж, може би от епохата на Ренесанса, седнал и

взиращ се с подозрение в художника. Лицето му бе издължено и женствено, косата се спускаше

до раменете. Носеше черна мека шапка и бяла риза с невъзможно бухнали ръкави, а най-

поразителна бе наметката му от напръска на с черни петънца леопардова кожа.

Какво правеше това нещо в мобилния телефон на Юг? Да не би някой да е използвал

камерата след смъртта му? Кой би занесъл телефона на един мъртъв човек в музея, за да снима

картина?

„Чакай! Виж датата и часа!―

Часът беше отбелязан с ярки дигитални цифри - 23,53.

Какво му беше казал онзи жандарм на мястото на ка тастрофата?

Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би

трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет.

Люк вече седеше на ръба на леглото и прокарваше отново и отново пръсти през косата си,

сякаш статичното електричество можеше да задейства още синапси в мозъка му.

„23,53! Тринайсет минути след като е трябвало да е мъртъв, Юг е направил снимка на

картина!―

Сети се за друг разговор, думите изпълниха съзнани ето му със стряскаща яснота -

информация, която мозъкът му явно беше отбелязал като евентуално нужна за в бъдеще.

На празненството по случай откриването на разкоп ките мосю Телифер, председателят на

общинския съвет на Перигьо, дърдореше за местните легенди.

Съпротивата ударила главната линия недалеч от Руак и се измъкнала с цялото богатство,

което било предназначено лично за Гьоринг - някъде около сто милиона евро по сегашни цени,

както и с някои прочути картини, сред които уж бил и „Портрет на млад мъж― на Рафаело. Част

от награбеното стигнало до Дьо Гол в Алжир и несъмнено, че е било използвано добре, но

голяма част от парите и произведенията на изкуството просто се стопили. Никой повече не

видял картината на Рафаело.

Люк вече дишаше тежко, сякаш току-що бе завършил анаеробен спринт и тялото му

жадно се опитваше да си възстанови нужните количества кислород.

Влезе в „Гугъл. Изображения― и въведе „Портрет на млад мъж от Рафаело―.

И я откри. Същата картина на страницата на сайт, посветен на откриването на заграбено

изкуство.

Отдолу пишеше: ШЕДЬОВЪРЪТ ОСТАВА В НЕИЗ ВЕСТНОСТ.

Люк знаеше как да се оправя в музеите, а освен това обичаше всичко, свързано с тях. При

нормални обстоятелства щеше да се наслади на изживяването от откриването на нов музей,

особено ако се намира в очарова телен хотел от деветнайсети век, кацнал на живописно хълмче

на брега на Марна.

Щеше да вдиша леко едва доловимата миризма на плесен в изложбените зали и да бъде

пленен от затворените за посетители хранилища. Музеят на Националната съпротива в

Шампини сюр Марн имаше доста по- късна колекция в сравнение с обичайните му интереси, но

всички музеи имаха обща, създаваща удоволствие атмосфера.

Този момент от живота му обаче не беше нормален и той нахълта вътре почти без да

забелязва обстановката.

– Професор Симар, за мосю Руби - задъхано каза той на будката за билети и нервно

закрачи напред-назад, докато служителят набираше номера.

Бяха разговаряли преди по-малко от час. Люк се добра до уредника след френетична