Десетата зала

В Зала 10 беше доста тясно и Люк ограничи достъпа само до няколко души едновременно. Основната група се състоеше от Сара, Пиер, специалиста по кремъци от Глазгоу Крейг Морисън и Карлос Ферер, който бе авторитет по микрофауната, останките от дребни бозайници, влечуги и земноводни. Люк имаше чувството, че е направил доста добро попадение, когато събра Сара с испанеца, но коремът му се свиваше всеки път, когато ги виждаше да работят един до друг и телата им почти се допираха. За щастие, Депойе се оказа прав. Популацията прилепи започна да се топи почти моментално. Няколко твърдоглавци останаха да пърхат из вътрешните зали, но екипът изпитваше огромно облекчение, че таванът вече не се движи над тях.

Сара се бе концентрирала върху сондаж метър на метър до югозападната стена на Зала 10, където Люк беше намерил кремъчното оръдие. Горните пластове бяха покрити със съвременно гуано и това усложняваше работата й, тъй като в него имаше много от полена, който търсеше. Целта й за първия сезон бе да достигне до свободно от гуано ниво и да направи предварителна преценка на типовете полени и спори и на честотата на появяването им. При обикновени разкопки работата й на палеоботаник щеше да се сведе до определяне на флората и климата през изучавания период. Рисунките в десетата зала обаче непрекъснато напомняха, че Руак далеч не отговаря на представата за обикновена пещера.

На около десетина сантиметра от съвременния под пръстта от черна стана жълто-кафява и гуаното се изчерпа. Преходната зона бе на нивото, на което бе лежало кремъчното оръдие, преди Люк да го извади.

Групата от Зала 10 стоеше и гледаше как Пиер радостно маха последните остатъци от черна пръст. След серия фотографии решиха да продължат надолу.

Преди това се преоблякоха в нови костюми, ботуши и маски и смениха всичките си шпакли, четки и лопатки, за да не замърсят по-ранните пластове с по-късен полен. На Сара се падна честта да слезе в малкия сондаж и да вземе проба от пръстта за анализ. Едва беше започнала да работи, когато възкликна: „Опа!“ и спря.

Ферер се беше навел над гърба й и започна да пелтечи: „Виж, виж, виж!“

— Кремък ли? — попита Пиер.

Морисън помоли да си сменят местата със Сара. Двуметровият белокос шотландец се сгъна в малкия сондаж и заработи с четчицата си. Предметът беше гладък и жълтеникав, но не бе камък.

— Боя се, че не е по моята специалност — рече той. — Прилича ми на кокал. Ти си, Карлос.

Ферер изчетка още малко пръст и разрови около предмета със зъболекарски инструмент.

— Кокал, но не какъв да е. Довечера ще има още шампанско. Това е слонова кост!

След като внимателно изчистиха целия предмет и го оставиха на място за снимка, Пиер изтича да извика Люк, който работеше в Зала 1.

— Какво толкова си се развълнувал? — попита го Люк.

Макар Пиер да бе с дихателна маска, Люк позна по бръчките около очите му, че специализантът се е ухилил като дете.

— Влюбен съм, шефе.

— В кого?

— Не в кого, а в какво. — Пиер определено се наслаждаваше на момента.

— Добре де, в какво?

— В най-красивото мъничко създание от слонова кост, което съм виждал някога.

Когато стигна в Зала 10, Люк изпадна във възторг.

— Чудесно! Великолепна находка. Тя завършва картината. Сега можем да кажем, че в Руак има всичко, дори пластика. Иска ми се Зви да можеше да я види. Прилича на ориняшка, също като кремъка.

Находката бе изображение на бизон с дължина около два сантиметра, гладко и полирано като речно камъче. Животното вероятно бе стояло изправено на плоските краища на краката си. Главата се извисяваше гордо на яката шия. Двата малки рога бяха непокътнати. Виждаше се дясното око, предадено с дупка, а по хълбоците имаше врязани успоредни линии, вероятно опит да се изобрази козината.

— След като го нарисуваме и заснемем, ще взема първата си проба точно под него — каза Сара.

— След колко време ще имаш някакви резултати? — попита Люк.

— Ще започна следобед, веднага щом се върнем в лагера. Надявам се, че до довечера ще имам някакви предварителни данни.

— Значи се уговорихме. Довечера — среща в лабораторията.

Стори му се, че Ферер изсумтя изпод маската си, но не можеше да бъде сигурен.

Изсумтяването мутира в нещо като вик и бръщолевене на испански. Сара извика на Люк да се върне. Тренираните очи на Ферер бяха забелязали нещо, което всички останали бяха пропуснали. На няколко сантиметра от статуетката от слонова кост имаше някакво кафяво петънце и Ферер беше застанал на четири крака над него със зъболекарския си инструмент.

— Господи — изстена той. — Мисля, че клечахме отгоре му.

— Какво е това? — настоятелно попита Люк.

— Момент, остави ме да работя.

Беше нещо дребно, но не миниатюрно, както беше свикнал Ферер в неговото царство на микрофауната — около половин сантиметър на дължина и не повече от четвърт сантиметър широко. Поради размерите не му отне много време да разчисти костта.

— Е? — не се стърпя Люк, който пърхаше над квадрата като изпълнен с очакване татко.

— Май ще трябва да заредиш доста шампанско, приятел. Това е връх на пръст, дистална фаланга.

— От какъв вид? — със затаен дъх попита Люк.