Десетата зала

Всички мъртви и смазани бяха извлечени навън. С изключение на Тал. Тала нареди да отрежат ръката на мъртвото дете на Оса, преди да го изнесат. Един от мъжете използва ножа на Тал да отдели костите на пръстите от кървавата купчина, след което внимателно подпря кремъка на стената, както го беше оставил Тал. От костите на пръстите Тала щеше да си направи огърлица трофей, но в бързината една от фалангите беше изпусната и така и не стана част от украшението.

Неандерталците, живи или мъртви, бяха изхвърлени през корниза върху скалите, при събратята си. Лъвовете, мечките и ястребите щяха да пируват с останките им.

Внимателно свалиха телата на своите мъртви, за да ги погребат в меката почва до реката. Такъв беше обичаят им. Кланът зачака да чуе решението на Тала за Кек. От техния клан ли бе той, или от другите?

Той бе мой брат и е един от нас, заяви Тала. Затова трябваше да се отнесат с него като с член на Клана на бизона.

Решението на младия мъж бе прието добре и всички бяха уверени, че ще знае и как да почетат останките на досегашния им необикновен водач. Тала се оттегли в пещерата. Щеше да седи до мъртвия си баща, да пие от извисяващата вода и след това щеше да оповести какво да се направи.

Слънцето клонеше към залез, когато кланът приключи с въвеждането на ред в своя свят. После всички се изкачиха отново по скалите и зачакаха около входа на пещерата.

Тала се появи и им заговори ясно и решително, като размахваше здравата си ръка, за да подчертае думите си. Беше летял със стадото бизони и бе видял в далечината как човекът птица влиза в пещерата и изчезва.

Имаше отговор.

Тал щеше да остане в Залата на растенията, в създаденото от него свещено място. Извисяващата купа щеше да остане с него. Също и бизонът. И най-добрият му кремъчен нож. Човекът птица щеше да му прави компания. Никой вече нямаше да влиза в залата.

Докато останалите предци живееха около лагерните си огньове на небето, великият Тал завинаги щеше да остане в изрисуваната си пещера.

30.

Вторник следобед

До вечерята с Исак оставаха още няколко часа. Люк лежеше в леглото със затоплен от компютъра корем, готов да се оттегли в убежището на забравата. Кутията с входящите съобщения се взираше в него. Люк се колебаеше дали да не затвори капака на лаптопа и да се унесе в сън.

Вместо това щракна върху имейла от Марго.

Така или иначе трябваше да го направи, така че защо не още сега? Да поеме горчилката със сладкото, да зърне последната щастлива интерлюдия в един живот. Съобщението бе озаглавено просто СНИМКИТЕ НА ЮГ. Пое треперливо дъх и разкъсван от емоции, щракна върху приложените файлове.

Дузината изображения се свалиха едно след друго от мрежата на твърдия диск.

Прегледа всяко едно.

Снимки на Люк, Сара и Одил, разхождащи се из Дом.

Снимки на масата в ресторанта — Сара и Люк, ухиленият Юг, прегърнал през рамо Одил и отпуснал небрежно длан върху гърдите й.

После групова снимка на четиримата, направена от сервитьора, заедно със специалните десерти на заведението. Човек можеше почти да чуе смеха.

В края на списъка имаше още една снимка.

Впери поглед в нея. Не пасваше на останалите — наличието й бе неуместно.

Щракна, за да я отвори на пълен екран.

„Какво е това, по дяволите?“

Маслена картина на жълта стена. Млад мъж, може би от епохата на Ренесанса, седнал и взиращ се с подозрение в художника. Лицето му бе издължено и женствено, косата се спускаше до раменете. Носеше черна мека шапка и бяла риза с невъзможно бухнали ръкави, а най-поразителна бе наметката му от напръскана с черни петънца леопардова кожа.

Какво правеше това нещо в мобилния телефон на Юг? Да не би някой да е използвал камерата след смъртта му? Кой би занесъл телефона на един мъртъв човек в музея, за да снима картина?

„Чакай! Виж датата и часа!“

Часът беше отбелязан с ярки дигитални цифри — 23,53.

Какво му беше казал онзи жандарм на мястото на катастрофата?

Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет.

Люк вече седеше на ръба на леглото и прокарваше отново и отново пръсти през косата си, сякаш статичното електричество можеше да задейства още синапси в мозъка му.

„23,53! Тринайсет минути след като е трябвало да е мъртъв, Юг е направил снимка на картина!“

Сети се за друг разговор, думите изпълниха съзнанието му със стряскаща яснота — информация, която мозъкът му явно беше отбелязал като евентуално нужна за в бъдеще.

На празненството по случай откриването на разкопките мосю Телифер, председателят на общинския съвет на Перигьо, дърдореше за местните легенди.

Съпротивата ударила главната линия недалеч от Руак и се измъкнала с цялото богатство, което било предназначено лично за Гьоринг — някъде около сто милиона евро по сегашни цени, както и с някои прочути картини, сред които уж бил и „Портрет на млад мъж“ на Рафаело. Част от награбеното стигнало до Дьо Гол в Алжир и несъмнено, че е било използвано добре, но голяма част от парите и произведенията на изкуството просто се стопили. Никой повече не видял картината на Рафаело.