Десетата зала

Люк вече дишаше тежко, сякаш току-що бе завършил анаеробен спринт и тялото му жадно се опитваше да си възстанови нужните количества кислород.

Влезе в „Гугъл. Изображения“ и въведе „Портрет на млад мъж от Рафаело“.

И я откри. Същата картина на страницата на сайт, посветен на откриването на заграбено изкуство.

Отдолу пишеше: ШЕДЬОВЪРЪТ ОСТАВА В НЕИЗВЕСТНОСТ.

Люк знаеше как да се оправя в музеите, а освен това обичаше всичко, свързано с тях. При нормални обстоятелства щеше да се наслади на изживяването от откриването на нов музей, особено ако се намира в очарователен хотел от деветнайсети век, кацнал на живописно хълмче на брега на Марна.

Щеше да вдиша леко едва доловимата миризма на плесен в изложбените зали и да бъде пленен от затворените за посетители хранилища. Музеят на Националната съпротива в Шампини сюр Марн имаше доста по-късна колекция в сравнение с обичайните му интереси, но всички музеи имаха обща, създаваща удоволствие атмосфера.

Този момент от живота му обаче не беше нормален и той нахълта вътре почти без да забелязва обстановката.

— Професор Симар, за мосю Руби — задъхано каза той на будката за билети и нервно закрачи напред-назад, докато служителят набираше номера.

Бяха разговаряли преди по-малко от час. Люк се добра до уредника след френетична серия телефонни обаждания, които го прехвърляха от музей на музей и от архив на архив из цяла Франция. Искането му бе доста специфично, което помагаше, но все попадаше на задънени улици, докато някаква възрастна дама от музея на Съпротивата „Анри Кюил“ в Корез не прояви съчувствие и спомена, че в Шампини сюр Марн били изпратени за каталогизиране и съхранение трийсет кутии архивни материали, свързани с интересуващия го въпрос.

За щастие, Шампини сюр Марн се намираше само на някакви си дванайсет километра от центъра на Париж.

Макс Руби се оказа очарователен тип, в много отношения по-възрастна версия на Юг и Люк трябваше да положи усилия, за да се освободи от обзелите го емоции. Уредникът беше повече от щастлив да покаже професионална солидарност от страна на един музей към друг и бе предоставил ограничения си екип на разположение на Люк. Така той получи отделна маса в архивния отдел и една грозновата млада жена на име Шантел започна да му носи съответните картонени кутии.

— Добре — каза той, — търсим някакви материали за нападение на Съпротивата срещу германски влак в околностите на Руак в Дордон през лятото на четирийсет и четвърта. Влакът е превозвал много пари в брой и може би произведения на изкуството. Има ли някакъв индекс?

— Точно затова изпратиха архивите тук, но за съжаление, индексът все още не е готов. Няма да ми навреди, ако прелистя материалите. Това ще ми помогне за по-нататък — отговори тя.

Заровиха се в архивите. Докато прехвърляха различни паметни бележки, дневници, изрезки от вестници, черно-бели фотографии и лични бележки, Шантел му разказа как е научила за заемния музей.

Анри Кюил бил важен политик след войната, активен участник в Съпротивата в района на Корез по време на окупацията. След смъртта му семейството дарило дома му на държавата с цел да се увековечи паметта за дейността на Съпротивата в района и през 1982 г. Митеран и Ширак присъствали на откриването на музея. Семейните архиви послужили като основа на сбирката, но през годините музеят се разраснал благодарение на материалите и даренията от други местни архиви и семейни ценности.

Напредваха бавно. Люк беше впечатлен от педантичността, с която Съпротивата е документирала дейността си. Било от гордост или заради военното чувство за дисциплина, някои от местните деятели бяха писали пространно за плановете и резултатите — както се оказало впоследствие, за идните поколения.

В първите двайсет кутии нямаше нито едно съобщение за нападението при Руак. Шантел преглеждаше кутия 21, а Люк претърсваше кутия 22, когато тя обяви:

— Това изглежда обещаващо! — и му подаде папките.

Беше някакъв бележник с печат от реалната гимназия на Перигьо от 1991 г. Някакъв ученик явно беше работил по проект върху войната и бе интервюирал местен боец от Съпротивата. Мъжът на име Клод Бенестеб, който наближавал седемдесетте по времето на интервюто, разказал за нападението срещу германски влак на около километър и половина от гара Лез Ейзи. Още от самото начало историята звучеше като акцията, която издирваше Люк. Започна да чете устния разказ на Бенестеб, докато Шантел се зае със следващата кутия.