Десетата зала

Обикновено се случваше нещата здравата да се прецакат и доста хора да пострадат или да се простят с живота си, но през вечерта на 26 юли 1944 г. всичко мина като по вода. Може би швабите се бяха направили на много умни и бяха решили, че прекалено много охрана ще привлече внимание, но влакът беше слабо охраняван. Точно в 19,38 атакувахме от всички страни, взривихме релсите и локомотивът дерайлира. Немските войници бързо бяха изклани. Така и не успях да стрелям, толкова бързо приключи всичко. Охраната от Парижката банка, които бяха французи, предадоха пистолетите си на нашия командир, който изстреля по няколко патрона и им ги върна, за да могат да кажат, че са оказали съпротива. До 20,30 влакът беше разтоварен. Всички се бяхме подредили във верига от релсите до пътя и предавахме торби с пари и сандъци с произведения на изкуството, които бяха натоварени на камионите.

Едва години по-късно научих, че в онзи влак имало богатство на стойност десетки милиони съвременни франкове. Колко от това е стигнало до Андре Малро и Шарл дьо Гол? Нямам представа, но се говори, че милиони франкове и доста произведения на изкуството така и не излезли от Руак. Кой знае дали е истина. Знам само, че беше доста добра вечер за Съпротивата и за самия мен. Помня, че се напих здравата и си изкарах чудесно.

Люк прегледа останалото, но не намери нищо интересно. За картината на Рафаело не се споменаваше нито дума. Откриването на реална връзка с Руак обаче го окуражи да продължи с останалите кутии.

Късно следобед Шантел излезе да донесе кафе. Флуоресцентното осветление вече бе по-ярко от светлината отвън. Оставаха само още две кутии и след като приключеше, щеше да вземе такси до Париж и да се види с Исак. Кутия 29 съдържаше предимно фотоархив, стотици лъскави снимки, отпечатани върху тежката хартия от онова време. Прегледа ги набързо, сякаш раздаваше карти за игра и точно когато момичето се върна в кафето, видя снимка, на чието бяло поле беше изписано на ръка ГЕН. ДЬО ГОЛ ПОЗДРАВЯВА ПАРТИЗАНСКИЯ ОТРЯД НА РУАК, 1949 Г.

Дьо Гол се извисяваше над останалите. Беше облечен в тъмен костюм, присвил очи от слънцето, което се намираше някъде зад фотографа. Зад него селското кафене изглеждаше по същия начин като сега. Около него имаше шестима души, петима мъже и една жена. Генералът се ръкуваше с най-възрастния мъж.

Погледът на Люк моментално беше привлечен от него. А после се премести към един млад мъж и към жената.

— Кафе? — попита Шантел.

Люк не можеше да отговори.

Защото Шантел беше изчезнала.

Помещението също се бе изпарило.

Съществуваше само той и фотографията. Нищо друго.

Възрастният мъж поразително приличаше на кмета Боне. Младежът — на Жак Боне. А жената бе копие на Одил Боне.

Продължи да се взира в снимката, местейки поглед от едно лице на друго.

Поклати объркано глава. Приликата бе невероятна.

Париж сияеше в здрача. Люк мерна Айфеловата кула в далечината. Заради натовареното движение едва му стигна времето да се върне в хотела преди Исак да дойде да го вземе, но му се искаше да не си бяха уговаряли среща.

Имаше да премисля много неща, да анализира факти, да събира парчета от пъзела. Не му беше до празни приказки. Предпочиташе да остане в стаята си с ясна глава и лист хартия. На следващия ден щеше да се срещне с полковник Тука. Искаше да му представи свързана теория, а не да дрънка като побъркан. Искаше да се прибере у дома. Ако не беше изпуснал последния влак, би предпочел да пътува през нощта.

Трябваше да отмени срещата.

Звънна на Исак.

— Ти какво, да не си телепат? — възкликна Исак. — Тъкмо работя върху превода.

— Вече го направи. Какво имаш предвид? — попита Люк.