Десетата зала

Бях едва седемнайсетгодишен по онова време, но вече бях същински мъж, голям авантюрист. Всъщност, войната се погрижи детството ми да не завърши нормално. Всички фриволни неща, които вършат днешните младежи, си останаха чужди за мен. Нямаше игри и купони. Вярно, имаше романтика и дори по някое бурно забавление, но то бе в контекста на останалите неща, нали разбирате, в контекста на борбата за оцеляване и свобода. Никога не знаехме дали ще има утре. Ако не си се подготвил добре за мисията, швабата можеше да те спипа в тълпата и да те вземе за заложник или да те застреля за едно или друго.

Не очаквахме да оцелеем при нападението срещу влака през юни 1944 г. Знаехме, че ударът е важен. Някъде около две седмици преди това получихме информация от един банков служител в Лион, че от основния клон на Парижката банка в Лион ще бъдат изпратени за Бордо и оттам за Берлин голяма сума пари в брой и заграбени от нацистите ценности. Разбрахме, че влакът, състоящ се от шест товарни вагона, ще бъде претъпкан догоре, така че трябваше да бъдем готови да се измъкнем с целия товар, в случай че успеем. Беше ни съобщено, че два вагона ще съдържат само произведения на изкуството и картини, заграбени в Полша и предназначени лично за Гъоринг, който искал най-добрите шедьоври за себе си.

Операцията наистина беше голяма. Маките, както знаеш, бяха, меко казано, разнородна шайка. Вярно, имаше централна координация до известна степен от страна на Дьо Гол и хората му в Алжир, но Съпротивата беше преди всичко местна работа и маките действаха на своя глава. И не е нужно да споменавам, че отделните банди не се обичаха особено. Имаше десни националисти, комунисти, анархисти, всякакви. Моята група, която имаше кодово име Отряд 46, действаше в района на Новик. Ние просто мразехме швабите. Това беше философията ни. Но за онази работа с влака се наложи около половин дузина банди да работят заедно. Имахме нужда от стотина души, много камиони, експлозиви и картечници. Мястото на атаката беше между Лез Ейзи и Руак, така че трябваше да включим и маките от Руак, Отряд 70, ако не се лъжа, макар че никой им нямаше доверие. Маскираха се под знамето на Съпротивата, но всички знаеха, че действаха само за себе си. Те бяха може би най-големите крадци във Франция след нацистите. И бяха много жестоки. Не се задоволяваха просто да убиват швабите. Разкъсваха ги на парчета, ако им се удадеше възможност.