Десетата зала

— Върху новия текст! — съобщи развълнувано Исак. — Белгиецът здравата е поработил. Готов е! Марго ми препрати имейла му преди час. Исках да завърша превода преди вечерята.

— Като стана дума за вечерята, имаш ли нещо против да я отложим? Възникна спешна работа.

— Няма проблем. А превода?

— В момента съм в някакво задръстване. Можеш ли да ми го прочетеш по телефона? Ако обичаш?

— Както кажеш, Люк. Да започваме.

— Благодаря ти. А, и преди да си започнал, каква е последната ключова дума?

— Точно това ме развълнува най-много. Тази думичка разтуптява сърцето на всеки медиевист. ТАМПЛИЕРИ.

31.

Руак, 1307 г.

Бернар от Клерво бе мъртъв от много време, но не минаваше нито ден без някой в манастира Руак да не мисли за него или да не спомене името му, за да подчертае някоя мисъл или да подсили молитвата си.

Бернар пое последния си дъх през 1153 г. на шейсет и три годишна възраст и бе канонизиран за почти рекордно кратко време — през 1174 г. папа Александър III го направи св. Бернар. Неимоверната чест изпълни с трепет и същевременно натъжи брат му Бартомио, на когото все още му бе трудно да живее в свят без авторитетното присъствие на Бернар.

По случай канонизирането Бартомио замина за Клерво с Нивар, вече единственият му останал жив брат, за да се помоли на гроба на Бернар. Направиха го с безпокойство. Възможно ли бе някой от съвременниците на Бернар да е останал жив и да ги помни? Щяха ли да разкрият тайната им?

Не им се вярваше, но в случай че някой стар монах ги погледнеше подозрително или се опиташе да ги заговори, решиха да стоят настрана от всички и да скрият лицата си под качулките, за да останат анонимни.

Едва ли биха се зарадвали на разговор от сорта на:

— Добри монаси, много напомняте на стареца за братята на свети Бернар! Срещнах се с тях на времето, преди много години.

— Определено не бихме могли да сме същите, братко.

— Не, как бихте могли? Сигурно вече са мъртви или ако не са, трябва да карат осмото си десетилетие!

— А ние, както виждаш, сме млади.

— Да, да бъдеш отново млад. Колко чудесно би било! Но все пак ти, брате, си копие на Бартомио, а ти, братко — на Нивар. Старият ми ум сигурно ми погажда номера.

— Хайде да отидем на сянка, братко. Ще ти донесем малко ейл.

— Благодаря ви. Как казахте, че ви бяха имената?

Не, определено не можеха да допуснат подобен разговор.

Тайната им се пазеше строго. Никой извън ограниченото пространство на Руак не знаеше за нея. През годините манастирът започна да се затваря все повече в себе си, превърна се в недостъпен остров. Отчасти това се дължеше на доктриналното обръщане към цистерцианството, отдавайки почит на учението и на роднинските връзки с все така влиятелния Бернар. Външният свят криеше само изкушения и грях. Бернар учеше, че добрата монашеска общност се нуждае единствено от потта на членовете й, за да задоволи земните си нужди, и от молитвите към Христос и Дева Мария за спасяването на душите. Но освен тези предписания монасите от Руак все повече се разминаваха във времето с мирските си събратя от селото и поради това трябваше да се уединят.

Веднъж, понякога два пъти седмично, те варяха своя чай на просветлението и се оттегляха в килиите си, а ако вечерта беше хубава, предпочитаха постелята от папрат под някой клонест дъб. Там се отнасяха на някакво друго място, в друго време, на друго ниво, на което, както твърдо вярваха, се намираха по-близо до Бог.

Известно време Бартомио се боеше от враждебността на Бернар. Все още чуваше ясно отдавна произнесените думи: „Дяволът ни навести снощи. Да не би да се съмняваш в това?“

И беше размахал обвинително пръст: „Порочно! Порочно!“

Бернар бе изключително образован човек, много повече от него. Двамата с Абелар деляха честта да бъдат най-интелигентните мъже, които бе срещал през живота си. Дори папите се обръщаха към светия му брат, за да решат спорни въпроси. Кралете също. Но специално по този въпрос Бартомио в крайна сметка се бе убедил, че той е правият, а Бернар е проявил късогледство.

Чаят по абсолютно никакъв начин не лиши Бартомио от любовта му към Христос. Нито пък прекърши решимостта му да се моли и да работи за постигането на духовна чистота. Тъкмо обратното, той увеличаваше физическата и духовната му жизненост. Всяка сутрин се будеше от звука на камбаните с любов в сърцето си. И събратята му понасяха несгодите на смутните времена стоически, приемайки наравно зло и добро, полагайки усилия да не се нараняват един друг.

Двамата с лечителя и билкар Жан проповядваха качествата на чая сред монасите и скоро той се използваше от всички като ободряващ тялото еликсир и колесница за духа. Монасите не говореха открито за личните си преживявания, но когато се приготвяха големите дози чай, те с готовност се нареждаха за дажбите си. Дори абатът подаваше бокала си, преди да побърза да се уедини в покоите си.