Десетата зала

Годините се изнизваха и Бартомио и останалите започнаха да осъзнават нещо — отначало смътно, но после все по-ясно и неоспоримо. Брадите им си оставаха черни или кафяви, мускулите си бяха все така стегнати, очите им не отслабваха. Колкото до деликатния въпрос, слабините им запазваха жизнената потентност на младостта въпреки дадените клетви за целомъдрие.

От време на време монасите бяха принудени да общуват с външни хора или се случваше да се срещнат с някой селянин от Руак. Именно при тези срещи най-сетне дойде откровението. Времето вземаше своето от другите, но сякаш подминаваше монасите.

Хората извън манастира старееха.

Но не и монасите.

Причината бе в чая, нямаше място за съмнение.

Той се превърна в ревниво пазена тайна. Нищо добро нямаше да излезе, ако я разкриеха на външни хора. Времената бяха неспокойни и обвиненията в ерес се повдигаха с лекота. Вярно, имаше слухове. Винаги имаше слухове за тайните дела, вършени зад стените на манастира. Живеещите наблизо селяни шепнеха обикновено за разврат, пиянство и други подобни пороци, от време на време се говореше дори за черни магии. И вярно, имаше слухове и за монаси, които сякаш никога не умирали, но те си останаха само такива — слухове.

Затова монасите се спотаиха, а когато това бе невъзможно като в случая, когато някои трябваше да пътуват до приората „Сен Марсел“, за да бдят над умиращия Пиер Абелар, те криеха лицата си, доколкото можеха. На смъртния одър на Абелар Бартомио бе принуден заради любовта и уважението към брат си Бернар да разкрие тайната, но само и единствено на него.

Бернар отново се вбеси и се обяви категорично против чая и начина, по който той нарушаваше законите на природата. Но заради единствените си оцелели братя се закле да отнесе тайната в гроба, стига Бартомио и Нивар никога повече да не се мяркат пред очите му.

Така бе сключена мъчителната сделка. Тогава Бартомио видя Бернар за последен път.

Нивар, най-младият от шестимата братя от Фонтен, пристигна в Руак при Бартомио по едно странно стечение на обстоятелствата. По традиция в семейството имаше два пътя, по които можеше да се тръгне — на духовенството или на меча. Отначало той не избра нито едното, нито другото.

Двама от братята, Жерар и Ги, се биеха за краля. Останалите — Бернар, Бартомио и Андре — бяха облекли расото. Андре умря млад, повален от шарка през първата сурова зима в Клерво. Жерар и Ги напуснаха кралската войска и отидоха в Клерво след основаването на манастира. Те облякоха расото, но воинският дух така и не ги напусна. Затова бе съвсем естествено след събора в Троа през 1128 г. те да станат рицари на Църквата. И когато започна Вторият кръстоносен поход, двамата надянаха белите мантии с червените кръстове и участваха с другите тамплиери в злочестия поход срещу Дамаск. Там паднаха под смъртоносната градушка от стрели, пуснати от стрелците на Нур ад-Дин, и се изгубиха в кървавото меле.

На младини Нивар бе благочестив и се надяваше да последва прочутия си брат Бернар от Клерво, но това бе преди да срещне една млада жена от Фонтен. Ан беше от простолюдието, дъщеря на касапин. Баща му беше вбесен, но Нивар бе тъй поразен от съблазнителното весело момиче, че когато не беше с него, не можеше нито да яде, нито да спи, нито да се моли от сърце. Накрая той заряза благородните традиции на семейството и се ожени за нея. Лишен от щедростта на баща си, той стана скромен търговец и ученик на тъст си в пълната с карантия касапница недалеч от пазара.

Трите години щастие бяха заличени от дошлата във Фонтен чума, която отне жена му и новороденото им дете. Нивар се превърна в обезверен скитник, пияница и странстващ касапин. Накрая се озова в безбожната мъгла на Руан, където през 1120 г. в една воняща на пикня таверна научи, че търсят касапин за един новопостроен кораб. Наричаше се „Белият кораб“, най-големият плавателен съд, построяван някога във Франция. Смятаха го за толкова надежден и здрав, че в една спокойна ноемврийска вечер отплава от Барфльор, натоварен с най-скъпоценния от всички товари. На борда бе Уилям Аделин, единственият законен син на английския крал Хенри I, заедно с голяма свита английски благородници.

Бяха допуснати грешки в управлението. Или може би бе саботаж? Така и не се разбра. Недалеч от пристанището се натъкнаха на подводна скала, която разкъса корпуса. Корабът потъна бързо. Нивар се намираше дълбоко в трюма, облечен в овчите кожи на касапин и подкрепен от солидно количество вино по случай първото си плаване. Чу трясъка на разбито дърво, писъците на екипажа, рева на нахлуващата вода, а в следващия миг корабът беше изчезнал и той бе сам в черното море, останал на повърхността благодарение на кожените мехове. На следващата сутрин една рибарска гемия го прибра на борда си. Оказа се единственият оцелял. Над сто души загинаха. Наследникът на английския трон изчезна.

Защо именно той бе спасен?