Диамантите са завинаги

Като дете, Ивлин откриваше приятели и интересни занимания на страниците на любимите си книги — повечето бяха романи за дръзки героини с огромно въображение. Любима й беше „Малки жени“. Беше я чела поне петдесет пъти. Все си представяше, че сестрите Марч са нейните сестри.

Напоследък четеше по две книги на седмица. Обичаше викторианските писатели, най-много Дикенс и Елиът. Обожаваше Джейн Остин. Най-голямото й удоволствие беше да седне следобед край езерото и да чете поезията на У. Б. Йейтс или Елизабет Барет Браунинг.

Докато беше бременна с Теди, се страхуваше да не роди дете, което мрази да чете. Все едно ражда извънземно. Това обаче бе една от силните страни на Теди. Той много обичаше да чете — поне като момче. Обожаваше „Тайната градина“ и навремето тя бе решила, че това е знак, че си има чувствително дете, готово да проявява състрадание. Освен това постоянно разнасяше плюшеното агне, което наричаше Агънце-Багънце. Така и не разбра защо тя не му позволи да го занесе в училище. Разплака се. Имаше къдрици, руси масури, които сърце не й даваше да отреже. Как стана толкова коравосърдечен?

Ивлин не слушаше Бернадет.

— На колко са? — попита Бернадет, очевидно за втори, може би дори за трети път.

— Моля? — попита на свой ред Ивлин.

— На колко са внучките ви?

— На девет и седем. Живеят в града.

Побъбриха още малко и най-сетне се сбогуваха. Ивлин излезе на слънце, на пълния с хора пазар, и се отправи към месарницата, където четири млади жени чакаха на опашка. По-възрастна дама пред тях никак не бързаше и искаше да види всяко парче месо.

— Рибица за осемдесет и девет цента на половин килограм? — подхвърли тя. — Става ли поне?

Ивлин се усмихна немощно на последното момиче на опашката и се нареди зад нея. Гъс, месарят, й помаха и тя му отвърна. Погледна си часовника. Самолетът на Теди със сигурност бе вече на летище „Логан“. Тя отправи безмълвна молитва да е кацнал безпроблемно.

Започна да върти годежния си пръстен, нервен навик. Носеше го толкова отдавна, че под него се бе очертала гладка бяла кожа, сякаш пръстенът я защитаваше от възрастта и сухото време, от слънцето и бръчките, от всичко.

Не бе от хората, които се увличат по бижута, но този пръстен беше изключение. Много го обичаше. Дори след четири десетилетия брак понякога го гледаше дълго. Беше уникален — с два едри, кръгли стари диаманта, рязани в Европа — в дизайна наречен байпас. Двата края на халката се срещаха над пръста, но вместо да образуват кръг, се увиваха около камъните като лози от малки диамантчета. От всяка страна имаше по три маркизита, в които всеки внимателен наблюдател би забелязал листа. Повечето годежни пръстени бяха с по един едър диамант, понякога с по три. Два бяха рядкост, но за нея бяха напълно естествени — с Джералд бяха двама, запечатани в камъка за вечни времена, любовта им бе силна, неподвластна на времето, също като диамант.

Преди години беше завещала пръстена на Джули.

Беше изработен от лондонски бижутер през 1901-ва и бе от личната колекция на госпожа Пиърсол. Тя настоя Ивлин да го вземе. Диамантите бяха още по-стари, поне на прабабата на Джералд. Той каза на Ивлин, че може да си избере пръстен от „Тифани“, но тъй като искаше да достави удоволствие на новата си свекърва, тя прие подаръка. Семейство Пиърсол бяха от хората, които вярваха, че бижутата, произведенията на изкуството и мебелите трябва да останат в семейството. И тя харесваше това у тях.

— Отива ти — каза Джералд в деня, когато й го подари. — Това би трябвало да е цвете, нали? Погледни, вече е изцяло твой.

Посочи вътрешната страна на платинената халка. Беше поръчал да гравират галеното име, с което я наричаше: Иви.

Понякога тя се чувстваше неудобно заради пръстена. Беше красив, но толкова фрапантен, че се страхуваше да го носи в училище или пред родителите на учениците си. Не искаше да създава погрешно впечатление. Подобен пръстен говореше, че с Джералд са богати. Беше направен за по-нежна жена, която разчита на персонал, никога не оправя легла и не пише на черна дъска. Камъните толкова стърчаха над халката, че тя вечно закачаше по нещо с тях, изтегляше нишки от пуловера си или някой косъм се пъхваше под коронката.

Години след като се омъжи за Джералд, годежният пръстен от първия й брак висеше на верижка на врата й. Когато отидоха на екскурзия на гръцките острови — Теди беше още дете, — тя свали верижката и я остави върху хавлията, за да поплува. Върна се и не я намери. В този момент имаше чувството, че първият й съпруг, Натаниъл, е умрял отново. Хората реагираха странно на някои вещи. Пръстенът бе най-обикновена халка с мъничък смарагд — зодиакалния й камък, — въпреки това тя го ценеше така, сякаш струваше милиони.

Най-сетне дойде и нейният ред и тя плати за три килограма ребра, които бе поръчала преди няколко дни. Гъс ги опакова в дебела хартия и ги прибра в кафяв хартиен плик.

— Това месо обикновено се приготвя в неделя — отбеляза той, докато й връщаше ресто. — Да не би поводът да е специален?