Диамантите са завинаги

— Вече сме пенсионери. Неделя, вторник, на нас ни е все едно! — Ивлин се стараеше да говори весело, но думите й се сториха потискащи.

В цветарския магазин се опита да се поразведри и купи далии, орхидеи и рози. Букетът се получи толкова голям, че едва успя да го обхване с едната си ръка. Налагаше се да остави покупките в колата и едва след това да отскочи до пекарната. Беше поръчала кокосова торта в „Олин“. Друг път щеше да направи тортата сама, но щом си помислеше за обяда, се чувстваше объркана и решаваше, че нещо друго е по-важно — или трябваше да прибере летните дрехи, или да извади зимните. Трябваше да измие и прозорците.

Върна се в колата и остави месото и цветята на задната седалка. Забеляза на пода малката розова панделка, която внучката й Джун си беше слагала безброй пъти. Въздъхна и я вдигна, плъзна пръсти по материята, дори я поднесе към носа си, за да провери дали не носи сладкия аромат на детето. След малко я пъхна в чантата си. Най-добре да не мисли за това точно сега.

Беше решила да направи сос от авокадо преди обяд, тъй като младите, изглежда, много го харесваха. Щеше да поднесе любимите си топчета от сирене и пълнена целина, да направи салата „Уолдорф“. Прехвърляше съставките наум, когато мина покрай книжарницата и се обърна към витрината, за да се огледа.

От другата страна на стъклото стоеше Джули. Погледите им се срещнаха. Ивлин се усмихна и тръгна към вратата.

Джули се обърна и закрачи към дъното на книжарницата.

Ивлин я заболя, но забърза след нея и отпусна ръка на рамото й.

— Здравей.

— Ивлин, моля те, остави ме — прошепна тя.

— Джули, миличка.

Най-сетне Джули се извърна към нея. Ивлин забеляза, че е плакала.

— Ти знаеш ли, че той си идва? — попита младата жена.

Ивлин кимна.

— Знаеш ли какво иска от мен?

Тя се сви.

— Не.

— Иска развод.

Ивлин усети как сърцето й се пропуква също като тънък лед.

— Трябва да има някакво основание — рече Джули. — Някой трябва да е извършил прелюбодеяние, да е изоставил другия, да е импотентен или непрекъснато пиян, или жесток побойник.

„Прелюбодеяние“, помисли си Ивлин, но Джули продължи:

— Не е виждал децата си от пет месеца, дори не им се е обаждал, а когато най-сетне благоволява да се обади, ми казва, че адвокатът му е предложил да запише в молбата тормоз. Очевидно това се доказва най-лесно, защото за всичко друго не могат да призоват свидетели. Каза, че ще ми направи услугата да не споменава, че съм го хванала с друга жена в леглото. Щял да ми направи услуга! Иска да се изправя в съдебната зала и да кажа, че ми е насинил окото, че ме е удрял в лицето, че ме е блъскал в стената. Аз пък трябва да намеря приятелка или съседка, които да потвърдят, че са видели всичко. Дори предложи ти да се явиш.

— Но това означава да лъжесвидетелствам — възмути се Ивлин.

— Той каза, че хората го правели непрекъснато.

Почувства се засрамена, сякаш тя беше виновна за онова, което той искаше. Как бе възможно синът й да иска собствената му съпруга да лъже за нещо толкова ужасно? Нима наистина бе повярвала, че той се връща, за да се сдобрят? Беше я лишил от семейството й. Ощетяваше и децата си, и съпругата си. Беше дълбоко възмутена от егоизма му. Теди бе почти на четирийсет и дори не се замисляше как ще повлияе решението му на другите.

— Джули, това е лудост. Теди се е побъркал.

— Ще заведа момичетата в Юджийн, за да съм близо до нашите — призна Джули.

Ивлин кимна.

— Това ще се отрази добре на всички, докато нещата се изяснят.

Джули я погледна в очите. На Ивлин й се стори, че забеляза едва доловими следи от нежност на лицето й.

— Заминаваме завинаги, Ивлин.

Ивлин се почувства така, сякаш я бяха ударили.

— Не заминавай — помоли тя. — Още не е прекалено късно. Можеш да му кажеш, че няма да се съгласиш на развод. Не му позволявай да определя всички правила.

— Знам, че се опитваше да направиш нещо добро, но те моля да не го правиш. Умолявам те. Върви си.

— Но…

— Много те моля — настоя Джули. — Замесени са адвокати. Не трябва да разговарям с теб.

На Ивлин й се прииска да каже, че ще свидетелства в нейна полза, ако се стигне дотам. Искаше да каже, че днес следобед ще убеди някак сина си да се върне завинаги.

Вместо това кимна и се отправи към вратата. Намери сили да купи торта от пекарната и да излезе на заден ход на улицата, но след като шофира известно време, се разплака. Хлипаше дълбоко и звукът я накара да заплаче още по-сърцераздирателно. Сълзите й не спряха чак до дома.

1987 г.

Термометърът до задната врата показваше минус десет градуса.

Беше пет сутринта преди Коледа, в двора бе тъмно като в рог. Джеймс беше запалил лампата на верандата, но едва виждаше. Тъмнината сви от страх гърдите му. Знаеше, че е детинско, но напоследък беше все неспокоен, непрекъснато нащрек. Заключи вратата след себе си, нещо, което доскоро не правеше. Шийла и децата още спяха на горния етаж.

Алеята за автомобили пак беше заледена. Преди два дни беше хвърлил сол, също и у майка си, но очевидно трябваше още.

Кучето се дръпна и той опъна повода, тъй като падането по задник му се стори неприемлив начин да започне деня.