Драконът и Джорджът

За помощ ли викаше вълкът? Джим видя, че Ара е притиснат плътно, но в никакъв случай не бе ранен или в беда.

— Сградата, Горбаш! — извика Ара.

Джим погледна през войниците с копията, които го нападнаха внезапно с нова сила. Главните врати на сградата се разтвориха и той видя, че през нея бавно излиза, вече възседнала кон, една масивна фигура, цялата в огледалнолъскава броня. Тя държеше дълго копие в една от ръцете си, покрити с ръкавици.

Бронираната фигура изглежда не бързаше. Яздейки отиде до средата на двора, обърна глава към вълка, погледна Джим, след което подкара коня си в бавен тръст и го насочи не към някой от тях, а към портите на замъка.

Обвинителни и гневни крясъци замениха триумфалните викове на войниците. Те се отдръпнаха от Джим и Ара. Някои пуснаха оръжието си и се опитаха да избягат. Ара незабавно се нахвърли върху тях, като ги поваляше отзад, но Джим не обърна внимание на измъкващите се войници.

— Разчисти тук, Ара! — изръмжа той на вълка. Чувството за ненадмината сила сега гореше в него и нямаше търпение да нападне яздещата фигура, която току що бе видял. — Ще го хвана!

— Не! Стой! Чакай, сър Джеймс…

Друга напълно бронирана фигура с викове изскочи от същия вход на кулата, който бе използвал и Джим. Брайън, най-после изцяло облечен и въоръжен, се затича тромаво към конюшните, където конете все още цвилеха и опъваха юздите си, разтревожени от суматохата около тях.

— Твърде късно! — изгърмя радостно Джим. — Аз съм пръв!

Размаха криле, като се издигна нагоре и прелетя над стената. Отвън бронираният конник бе изминал вече три четвърти от разстоянието до началото на гората.

— Предай се, сър Ху — извика Джим с пълна сила, — така или иначе ще те хвана!

Очакваше, че бягащият рицар, особено след като се бе показал като човек, който се спасява, оставяйки хората си да умрат, нямаше да направи друго, освен да подкара дорестия си едър кон в панически галоп при звука на драконския глас и при вида на крилете му, спускащи се към него. За изненада на Джим обаче сър Ху спря коня си, обърна се и насочи копието си като за атака. След това подкара в галоп, право към него.

Джим почти се изсмя. Този човек си бе изгубил ума. Или пък, приемайки факта, че защитата и смъртта са неизбежни, бе решил да умре в бой. В същото време изглеждаше странно. Внезапно и без причина в Джим проблясна споменът за Смргол, питащ драконите в пещерата: „Колцина от вас биха се изправили срещу един-единствен джордж в черупка и с насочен рог“?

После той и сър Ху се сблъскаха с трясък — бе невероятен удар, който след един ослепителен, болкопронизващ миг замъгли замъгли зрение, мисли, памет и всичко останало…

ГЛАВА 17

— Момчето ми… — гласът на Смргол, идваше на пресекулки. — Момчето ми…

Сякаш бе изтекло доста време, откакто Джим усещаше движение на силуети около себе си, редуващи се периоди на светлина и тъмнина, гласове, които се приближаваха и отдалечаваха… гласове, познати и непознати. Но той им бе обръщал малко внимание, потопен в море от болка, повличаща го от време на време в тъмните води на безсъзнанието, а после връщаща го отчасти към реалността. Напоследък болката бе изпълнила целия му свят. Напълно бе завладяла съзнанието му Беше заляла тялото му. Поотделно нищо в него не бе страдало, тя бе цялото му съществувание. И така бе продължило дълго, дълго…

Но сега позна гласа на Смргол и водите на океана от болка леко се отдръпнаха. С нейното отслабване той започна да се чувства почти комфортно, почти блажено. Остатъкът от болката му се струваше като стара несгода, превърнала се с годините в негов спътник, в нещо, което щеше да му липсва, ако внезапно изчезнеше. Опита се да задържи погледа си върху големия, замъглен силует пред него.

— Смргол?… — попита той.

Гласът, изтръгнал се от гърлото му, звучеше призрачно, като привидение на драконския глас, с който бе свикнал откакто за първи път се събуди в този различен свят в тялото на Горбаш.

— Той ми отговори! — Беше Смргол. — Слава на Огъня. Той ще живее! Вълк, извикай другите. Кажи им, че ще живее, все пак. Предай им да дойдат бързо.

— Отивам — изръмжа гласът на Ара, — но аз казах. Не казах ли, че ще живее?

— Да, да — гласът на Смргол бе дрезгав, — но аз съм стар дракон. Виждал съм толкова от нас, повалени от тези рога на джорджите… Горбаш, как се чувстваш? Можеш ли да говориш…?

— Малко — прошепна Джим. — Какво стана?

— Бил си идиот, момче, ето какво е станало — Смргол се опитваше да говори строго, но не много успешно. — Откъде ти хрумна безумната мисъл, че можеш да се биеш без чужда помощ срещу джордж в черупка, на кон?

— Искам да кажа — изхриптя Джим — какво стана с мен?

— Един рог, наричат го копие, те е промушил, ето какво е станало. Всеки друг освен дракон от нашия клон на фамилията щеше да умре на часа. Вече осми ден откакто си на границата на живота и смъртта, но сега, когато си достатъчно добре, за да ми отговаряш, всичко ще се оправи. Ще живееш. Дракон, когото не убият от първия път, оцелява — такива сме ние, момче!

— Оцелява… — повтори Джим. Думата звучеше странно в ушите му.