Драконът и Джорджът

Джеронд де Чени (която се оказа момичето в бяло от кулата, държало късото копие) намина и му обеща отмъщение. Самата тя носеше превръзка на дясната си буза. Оказа се, че сър Ху пристигнал, първоначално придружен от още половин дузина мъже, и съобщил, че има новини за смъртта на баща й. Вмъкнали се веднъж вътре, хората с него надвили стражите на портите и пуснали останалите. След като замъкът бил в ръцете му, сър Ху признал, че не знае нищо за баща й, но тъй като възнамерява да управлява Малвърн, поискал от нея незабавно да се омъжи за него. Когато отказала, той я заплашил, че ще я обезобрази малко по малко, като първо щял да разсече дясната й буза, след три дни — лявата, след още три дни щял да отреже носа й, а после да извади едно по едно очите й, докато отстъпи. Тя се бе противопоставила и сега щеше да носи белега на бузата до края на живота си. Бе крехка, доста нежна девойка със светлоруса коса и имаше подробен план как ще опече сър Ху на бавен огън, веднага след като го плени. Брайън донесе вино и седна да пие с Джим, разказвайки неприличните си шеги и безкрайните си истории. Някои от тях явно бяха истина според Ара или Смргол, но всички звучаха невероятно.

Съдържателят Дик изпрати и последния си бут, за да възбуди апетита на Джим.

В действителност Джим откри, че за първи път откакто е в драконското си тяло няма апетит. Виното бе приятно за гърлото му, но дори и то не го искушаваше да пие освен в много малко за един дракон количество.

Независимо от това той се възстановяваше. Започна да излиза на слънце и прозрачната ярка светлина на ранната есен стопляше тялото му, въпреки че не стигаше до загнездилия се в него вътрешен хлад. Истината беше, че смъртта във формата на копието на сър Ху се бе приближила прекалено много. Сега счупеното парче бе извадено и болката почти изчезнала, но в себе си Джим все още изпитваше покруса, която сломяваше духа му. Нещата около него бяха изгубили цвета си, хората — своята неповторимост и стойност. Даже мисълта за Анджи отслабваше и губеше значимостта си. В съзнанието му преобладаваше само едно — никога вече да не напада челно брониран рицар. Всъщност никога повече нямаше да напада когото и да е освен по най-безопасния и сигурен начин. Единствено оцеляването бе важно; и нямаше значение как се постига, просто то бе…

Може би тази мисъл го бе завладяла много по-късно, иначе останалите щяха да забележат промяната в него и да се опитат да му повлияят. Но още когато се бе оправил достатъчно, за да говори, те го бяха въвлякли в обсъжданията си за предстоящите им действия.

— …Решението — заяви твърдо Брайън — в крайна сметка трябва да зависи и от теб, сър Джеймс. Джеронд, той ни помогна да те освободим от сър Ху и аз съм му задължен. Ако желанието му е първо да спаси своята дама… Боже, как мога да се противопоставя, след като той ми помогна да си възвърна… Трябва да отида. Знаеш това, милейди.

— Разбира се — бързо отвърна Джеронд. Всички с изключение на Смргол, който бе отлетял обратно в пещерата на драконите по някаква своя работа, седяха след обяд в замъка около голяма висока маса. Джим утоляваше жаждата си за вино, която се бе възстановила с пълната си сила. Джеронд, седнала до Брайън от другата страна на Джим, се наведе пред рицаря, за да погледна дракона право в очите.

— Аз съм задължена на сър Джеймс колкото и ти, Брайън — каза тя — и също ще уважа решението му. Но сър Джеймс, искам само да помислиш за предимствата в случай, че сега тръгнем срещу Ху де Боис.

— Предимства за теб, може би — изръмжа към нея Ара. Вълкът винаги се чувстваше неловко в сграда и поради това бе по-недружелюбен дори от обикновено. — Не ми трябват замъци. Нито пък на теб, Горбаш!

— Но желаеш края на сър Ху колкото и ние — отвърна Джеронд. — Би трябвало и ти да искаш преследването му.

— Ще го убия, когато го открия. Няма да го преследвам. Преследвам храна, а не като вас, хората каквото ми щукне — студено или топло, мокро или сухо. И Горбаш е като мен, не като вас.

— Горбаш може и да е като теб — отвърна Джеронд, — сър Джеймс не е. А сър Джеймс ще се върне в истинската си тяло в някой от тези дни. И когато това време дойде, той може и да има нужда от замък. По закон нямам право да притежавам земите и замъка на сър Ху, докато не се изясни дали баща ми е мъртъв или не. А във всеки случай, когато се оженим, замъкът Малвърн и земите му ще останат на сър Брайън като мой съпруг. Междувременно, след като веднъж се справим със сър Ху, ще се нуждаем от надежден съсед. А Боис де Малънконтри не е лошо имение дори за… — тя плъзна погледа си по дължината на масата към Даниел — човек с голяма титла.