Драконът и Джорджът

— Отново ще кажа, замъците и земите не струват нищо за мен — изръмжа Ара. — Каква полза има от студения камък и сухата земя? И пак повтарям, че за теб, Горбаш, също не трябва да струват нищо. Ако Смргол беше тук, и той щеше да ти го каже. Във всеки случай аз съм с теб, за да защитавам гърба ти и да се изправим заедно срещу Тъмните сили, а не за да ти помагам да получаваш разни човешки играчки. Ако изпитваш желание за такива неща, пътищата ни се разделят. — Той се надигна, обърна се и изтича навън, а хората от замъка се отдръпваха от пътя му, когато минаваше покрай тях.

— Наистина — съгласи се Дафид, след като вълкът си отиде, — може и да е прав. Да се защитаваш е едно, а да търсиш някого, за да го убиеш, е съвсем друго, няма значение колко основателна е причината.

— Не ги слушай, сър Джеймс — рече Даниел. — Така или иначе нямаш нужда от тях. Ако не превземеш този замък, друг ще го направи. Нали, татко?

— Тъй като ни плащате, разчитайте на мен и момчетата — каза Джилс на лейди Джеронд. Обърна се към Даниел:

— Но това е заради интереса… само интересът ни е събрал тук. Иначе нямаше да участвам в тая работа.

— Обещах на теб и дружината ти половината от богатствата на замъка Малънконтри — увери го Джеронд. — Знаеш, че си заслужава труда. Сър Ху ограбва по-слабите си съседи от години.

— Аз се съгласих — отвърна Джилс, — но не моето съгласие ти трябва, а на сър Джеймс.

Джим започна да свива рамене, преди да се сети, че драконското му тяло не е пригодено за това. Каролинус му бе обяснил, че Анджи няма да е в тежко положение, докато очаква спасението си. Още няколко дни, помисли си той, повлиян от обзелата го апатия, дори още седмица или две не бяха от голямо значение. Освен това в случай, че Каролинус не успееше да ги изпрати в света, към който принадлежаха, нямаше да е лошо да притежават замък и земя. Нуждата от храна и подслон — добра храна и уютен подслон, бяха една реалност в този свят, както и самата болка. А реалностите не можеха да се пренебрегнат.

— Защо не? — каза той. — Съгласен съм да се заемем със сър Ху и имота му.

В момента, в който изрече това, някакъв необикновен полъх премина през въздуха и заля залата. Приличаше на внезапно връхлетяла гореща вълна, която претопи апатията му в усещане за пустота, сякаш тялото му — неговото и на Горбаш — беше празна черупка. Джим примигна, склонен да мисли, че очите му изневеряват заради виното или въздуха, задимен от горящите свещи. Но чувството си бе отишло в същия миг, в който се бе появило, и той се усъмни дали наистина е усетил нещо преди малко.

Погледна към другите, но те изглежда не бяха забелязали нищо, единствено Дафид се бе втренчил в него.

— Добре — рече Джеронд. — Значи, решено.

— Не мисля, че е правилно — намеси се Дафид. — В семейството ми поколения наред от баща на син и от майка на дъщеря се предава способността да виждаме предзнаменованията, а преди малко пламъците на всички свещи примигнаха, въпреки че в залата нямаше вятър. Изобщо не мисля, че е правилно да тръгнем след сър Ху.

— Ара те е уплашил, това е всичко — отвърна Даниел.

— Не се плаша, но и аз като вълка не съм рицар, за да притежавам или превземам замъци.

— Ще те направя рицар — заяви Даниел. — Това ще сложи ли край на съмненията ти?

— Срамота, Даниел! — възкликна Джилс и се навъси. — Рицарството не е предмет на шеги.

Дафид стана.

— Подиграваш ми се — каза той. — Но понеже се захващаш с тази работа, и аз ще се хвана, защото те обичам. Сега ще отида в гората на чист въздух.

Той също напусна залата.

— Хайде, хайде — весело рече Брайън, — нека да спрем с упреците за малко. Напълнете чашите си! Споразумяхме се. За скорошната победа над сър Ху и неговия замък!

— И за приближаването му към ада с един ден — добави Джеронд.

Отпиха.

Рано на другия ден потеглиха без Ара, но с разбойниците на Джилс и подкрепление от около четиредесет мъже от замъка Малвърн и другите имения на де Чени. В ожесточението си самата Джеронд бе пожелала да тръгне с тях, но чувството й за отговорност към замъка и земите на баща й беше надделяло дори над жаждата й за мъст. И така тя се бе съгласила да остане. Видяха я, изправена на стените на замъка, да гледа след тях, докато дърветата на гората я закриха от погледите им.

Утрото бе настъпило както в деня, когато си възвърнаха замъка Малвърн от сър Ху. Днес обаче облаците не се разпръснаха. Вместо това те се сгъстиха и скоро заръмя ситен умерен дъждец. Пътят им отначало вървеше през редуващи се гори и открити пространства, но с напредването на деня дърветата се срещаха все по-начесто, а земята ставаше равна и влажна. Минаваха покрай малки езера и блата и дирите от каруци, по които вървяха, скоро станаха кални и хлъзгави. Разпръснаха се и се разделиха на групи, движещи се на около половин миля една от друга.