Драконът и Джорджът

Информацията потъна в съзнанието му и натежа там като олово. Той осъзна, че преди сблъсъка си със сър Ху щеше да бъде очарован от всичко това. Сега се чувстваше леко засегнат — от Дафид заради неговите познания и умения и от Брайън заради снизхождението, което, както му се стори, долови в обясненията на рицаря.

Не каза нищо повече. Брайън, след като направи още няколко коментара с цел да продължи разговора, се отказа. Обърна Бланчард и се върна по дирята, за да провери останалите. Джим продължи напред, без да гледа къде върви. Осъзна, че се движи сам, но уединението съответстваше на сегашното му настроение. Не желаеше компания — особено компанията на тези средновековни характери с манталитет на зверове и хора.

Всъщност като се огледа, не видя нито хора, нито коне, нито пък следите от каруци, по които вървяха. Несъмнено дирята им бе направила една от своите безполезни извивки. Явно бе, че подобно на пътеките продължаваше в посоката с най-малко препятствия. Не беше изкуствено построен път, в резултат на което криволичеше покрай храсталаците, които един човек с брадва щеше да прочисти за час-два. Вероятно дирята бе завила, а той, унесен в мислите си, бе продължил право напред. Следователно скоро трябваше отново да излезе на нея, когато тя извиеше обратно в първоначалната си посока.

Междувременно докато Джим умуваше, усамотяването бе започнало да му харесва. Изолираше се от странния свят, говорещите същества, кръвта, битките, свръхчовеците и свръхестествените сили — всичко това при една примитивна техника и недоразвито общество.

Строго погледнато, помисли си той, способността му да живее с животни имаше граници. Смргол и Ара, както и другите дракони бяха зверове, независимо че можеха да говорят. Всъщност и хората тук не се отличаваха — човекоподобни животни с реакции, предизвиквани от навици, инстинкти или емоции, но никога от цивилизовани намерения. С цялата си красота Даниел едва ли бе нещо повече от покрито с кожа женско същество от каменния век. Подобно на нея Дафид с ненадминатите си майсторство и сръчност сякаш бе излязъл от кроманьонска ловна експедиция. Джилс бе изпечен стар престъпник, нищо повече, а Брайън — безразлична към болка машина за убиване, която мислеше с мускулите си. Колкото до Джеронд, тя бе невероятно жестока — с удоволствие предвкусваше мъченията, на които щеше да подложи врага си, след като го плени. Какво го бе накарало да помисли от своя чист и удобен свят през двайстия век, че някога ще му се стори привлекателно, а даже и приятно да живее с хора като тези? Компенсиращите им качества не струваха нищо. Всяко задължение или привързаност, които можеше да му се стори, че изпитва към тях, не бяха друго освен резултат от една фалшива романтика.

Прекъсна разсъжденията си, тъй като осъзна, че върви от доста време, а все още не е излязъл на дирята от каруците, нито пък е видял следа от групата. Навярно дирята бе свършила. Навярно се бяха отклонили по друг път. Навярно бяха решили дори да спрат за тоя ден, защото сега дъждът валеше доста поройно. Е, във всеки случай можеха да се грижат за себе си, а той щеше да се присъедини към тях утре. Не изпитваше нужда от компанията им. При драконската си нечувствителност към температурата и времето за него нямаше голямо значение, че бе станало влажно и студено.

Всъщност сега, когато обърна внимание на времето, се оказа, че то съответстваше на настроението му — денят рано-рано бе започнал да преваля в сив сумрак, а небето се изливаше около него върху капещите клони и прогизналата земя.

Независимо от това той се огледа, забеляза една дъбова горичка и тръгна към нея. С лекота изтръгна от корените няколко по-големи фиданки, огъна върховете им и ги съедини, за да си построи временен подслон, подобен на индианска колиба. Преплетените клони, все още гъсто покрити с листа, наистина му осигуриха известна защита от дъжда.

Джим се сви в подслона с голямо задоволство. Вече се смрачаваше. Нямаше представа къде са останалите, дори и да искаше, не можеше да ги намери. Но това беше добре дошло. И те не можеха да го открият. Това също беше добре дошло.

Бе готов да мушне глава под крилото си, когато долови звук — отначало слаб, а после постепенно усилващ се. За момент разумът му отказа да го определи; след това дойде споменът — ясен и непогрешим.

Мраколаци. Приближаваха се.

ГЛАВА 18

Без да разбере как, Джим се озова извън подслона, готов да побегне. Спря го същият инстинкт, който се бе задействал при предишната му среща с мраколаците и му бе внушил, че с опита му за бягство започва краят. Беше познание, изплувало от най-дълбоките слоеве на мозъка на Горбаш.