Драконът и Джорджът

— Хайде, хайде — пресипнало рече Смргол, — стига с тези глупости. И двамата имаме нужда от сън.

Настойчивостта на Смргол докосна новата чувствителност на емоционалните възприятия на Джим. Вгледа се в стария дракон колкото може по-отблизо, без да проличи, че го изучава открито. Имаше нещо променено в огромното тяло, нещо, което трудно можеше да се определи, но безспорно различно от последния път, когато бе видял правуйчото на Горбаш. Изведнъж забеляза какво е.

Левият клепач на Смргол бе затворен. Спускаше се над дългото тясно око. Лявото му крило също висеше леко, но видимо и когато стоеше изправен, старият дракон сякаш отпускаше тежестта си върху двата десни крака. Джим бе виждал преди такива симптоми, макар и не при дракони. Прадядо му бе показал подобни признаци на физическа деформация на едната страна от тялото си, последвали първия му удар, преди три години.

Но драконите не получаваха… Джим прекъсна мисълта си. Явно и те можеха да получат удар, ако са достатъчно стари, с други думи — уязвими. Във всеки случай това сега не беше важно. Смргол бе сакат и независимо дали осъзнаваше или не точния смисъл на сполетялото го нещастие, не бе в състояние да лети в този момент.

— Добре — съгласи се Джим. — Мисля, че мога да изчакам до сутринта.

Смргол нямаше да е по-добре на сутринта, но няколкото часа даваха на Джим достатъчно време, за да измисли начин да се справи с положението. Мушна глава под крилото си и се престори, че заспива. Като че ли ушите му доловиха слаба въздишка на облекчение. Когато след няколко минути надникна от прикритието на крилете си, Смргол също бе заврял глава и започваше шумно да хърка.

Джим заспа, докато обмисляше какво трябва да се направи, но се събуди с вече готов отговор в ума си.

— Смргол — каза той, след като и двамата се събудиха в зората на новия ден, — мислех…

— Добро момче!

— Ъ-ъ… да — отвърна Джим. — И това, което ми хрумна, е следното. Вероятно трябва да отлетя към Прокълнатата кула колкото се може по-скоро. Ако Каролинус е прав, че сър Ху и хората му са тръгнали натам, тогава Тъмните сили вероятно събират цялата си енергия. Кой знае с какво ще ни излязат? С хиляди мраколаци… или с друго! Междувременно защо не се промъкнеш тайно пеша до драконските пещери, така че никой да не узнае плана ти, за да събереш останалите дракони…

Смргол несъзнателно се прокашля.

— Момчето ми — каза той, — исках да ти кажа нещо във връзка с това. Всъщност… е, другите няма да дойдат.

— Няма да дойдат?

— Гласуваха против. Направих каквото бе по силите ми, но…

Гласът на Смргол заглъхна

Джим не настоя. Можеше да си представи защо останалите дракони са гласували против, ако Смргол се е опитвал да ги убеди, след като е получил удара. Един възрастен сакат водач не би могъл да събере последователи и да им внуши желание за битки. Освен това Джим вече бе събрал достатъчно информация за драконите от тялото и ума на Горбаш и от познанството си със Смргол и другите дракони, за да знае, че по същество те са консервативни.

„Мирувай и може би всичко ще утихне“ — беше основната им философия

— Е, така е дори по-добре — бързо отсъди Джим. — Това означава, че можеш да тръгнеш към тресавището, докато аз летя натам и да служиш като свръзка на всеки един от нас, когото срещнеш на земята.

— Свръзка? — запита подозрително Смргол. — Не си ли взел тази дума от Каролинус или от оня рицар?

— Не… Е, може би. Във всеки случай тя означава…

— Знам какво означава — тъжно каза Смргол. — Просто думата е прекалено джорджовска, за да я употребяваш, момчето ми. Брей, брей, наистина ли имаш нужда от това, да тръгна пеш към тресавището?

— Мисля че е разумно — отговори Джим. — Това ми дава възможност да полетя направо към кулата, като те оставя да се погрижиш за… е, за всичко останало.

— Вярно е. — За момент Смргол хвърли поглед върху лявата си страна. — Може би трябва да направя точно така…

— Да — рече Джим. — Добре тогава. Веднага излитам.

— Късмет, Горбаш!

— Късмет и на теб, вуйчо!

Очите на Смргол светнаха щастливо при последната дума.

— Да-а, да-а. племеннико… не стой така там. Каза, че тръгваш. Хайде!

— Прав си — отвърна Джим. И отскочи във въздуха.

* * *

В този ден, за разлика от предишния, ранното утро бе напълно сухо и безоблачно. Силен вятър духаше към тресавището. На около двеста метра Джим разпъна криле за планиране и се понесе с въздушния поток като орел. Но след като бе летял само пет минути, вятърът необичайно смени посоката си на сто и осемдесет градуса и задуха от тресавището срещу него.

Опита, като се издигаше на различна височина, да намери пространство, където няма насрещен вятър, но изглежда той духаше навсякъде. Известно време упорито се бори с него, напредвайки съвсем бавно. Ако продължаваше така, щеше да е по-добре да бе тръгнал към тресавището по земята, заедно със Смргол. Всъщност, ако не настъпеше подобрение…

Вятърът спря рязко. Изведнъж настана пълно затишие. Това завари Джим неподготвен и той загуби около сто и петдесет метра от височината си, докато се нагоди към новите условия и започне да търси термален поток.

„Какво още?“ — запита се той.