Драконът и Джорджът

Ами той? Самият Джим Екерт — дракон…

Това беше най-абсурдното нещо. Той, дракон? Как бе възможно да е дракон? Защо пък дракон, дори и да съществуваха такива неща като дракони? Цялата работа трябваше да е някаква халюцинация.

Разбира се. Сега той си спомни. Гротуълд му бе споменал, че събитията, които му предстои да преживее, ще бъдат напълно субективни. Това, което виждаше в момента, сигурно не бе нищо повече от кошмар, свързан с мястото и хората, при които бе попаднал.

Сън. Той се ощипа.

…И скочи. Беше пропуснал да отчете, че пръстите му завършваха с нокти. Големи, много остри нокти. Ако преживяването му бе сън, то събитията в този сън изглеждаха дяволски реални!

Но сън или не, той искаше само да открие Анджи, да се махне оттук и да се върне в действителния свят. Само че къде трябваше да я търси? По-добре би било да намери някого, на когото да може да я опише и да го попита дали не я е виждал. Трябваше да говори с този, който му се бе привидял като дракон и който го събуди. Какво бе казал той? Нещо като „хванахме един джордж“. И не беше ли Джордж с главно Д? Възможно е, ако някои хора тук се явяваха като дракони, други да приемат облика на Свети Джордж, убиеца на драконите. Но този дракон говореше за „един“ джордж. Може би драконите наричаха с това име всички човекоподобни, което означаваше, че по всяка вероятност бяха хванали…

— Анджи! — изкрещя Джим, внезапно свързвайки двете неща. Олюля се на четирите си крака и тръгна тромаво през пещерата. Излезе от входа и попадна в дълъг, осветен от факли тунел, по който бързо се отдалечаваше силуетът на друг дракон. Като заключи, че това трябва да е, както сам се бе нарекъл, правуйчото на тялото, в което се намираше, Джим полетя след него и се помъчи да изрови от паметта си името, с което се бе назовал.

— Чакай ме, ъ-ъ… Смъргол! — повика го Джим. Но силуетът на другия дракон зави зад един ъгъл и изчезна.

Джим се издигна бързо, за да го догони и забеляза, че сводът на тунела е нисък, прекалено нисък, за да размахва свободно криле, които — можеше да ги види с периферията на зрението си — се стремяха да се разперят в съответствие със скоростта му. Той също зави зад ъгъла, мина през широк вход и се озова в огромна подземна зала. Изглеждаше препълнена с дракони — сиви и грамадни в светлината на няколкото факли, хвърлящи гигантски сенки върху огромните каменни стени. Без да гледа къде отива, Джим налетя право върху гърба на друг дракон.

— Горбаш! — прокънтя съществото, обръщайки глава, и с тоя крясък отново се идентифицира като правуйчото. — Малко уважение, дявол го взел, момче!

— Съжалявам! — прогърмя Джим. Все още не можеше да свикне с драконския си глас и извинението излезе от него като залп на сигнално оръдие.

Но очевидно Смъргол не се обиди.

— Няма нищо, няма нищо. Не ме нарани — тътнеше той в отговор, — сядай тук, момче. — Той се наведе към ухото на дракона до него. — Направи място за праплеменника ми.

— Какво? О, това си ти, Смъргол — изрева другият дракон, като се обърна, за да погледне. Той се отмести с два-три метра. — Добре, Горбаш, пъхай се. Ей сега ще започнем дискусията за джорджа.

Джим си проби път между двамата, седна и се опита да обмисли това, което ставаше около него. Очевидно всички дракони в тоя свят говореха съвременен английски… Дали наистина говореха? Сега слушаше отблизо словесната буря и фактът, че разбира всичко, което чува, противоречеше на здравия му разум. Може би той говореше на „драконски“, без да знае. Реши да отложи изясняването на този въпрос за по-спокоен момент.

Огледа се. Отначало му се беше сторило, че голямата пещера, в която бе попаднал, е претъпкана буквално с хиляди дракони. При по-внимателен оглед представата за хиляди отстъпваше на възприятието за стотици, което на свой ред се заменяше с разумната преценка за около петдесет дракона с най-различни размери. Джим с удоволствие установи, че не е сред най-дребните. Всъщност, като се изключи единствено Смъргол, никой от драконите наоколо не можеше да се сравни с него по големина. Имаше обаче едно чудовище в другия край на залата. Изглежда, че беше от тези дракони, които най-много говореха и от време на време сочеха някакъв предмет, приличащ на сандък, голям колкото тях. Сандъкът бе поставен до него на каменния под и се покриваше от богато украсен гоблен, чиято изработка като че ли далеч надхвърляше възможностите на драконските нокти.

Колкото до дискусията, може би бе по-точно да се нарече словесна кавга. Дискусиите между драконите изглежда се състояхя в това, всички да говорят едновременнно. Гласовете им ечаха с огромна сила и каменните стени и таванът се тресяха от резонанса на титаничните им викове. Смъргол, без да губи време, се присъедини към тях.

— Млъкни, Брай! — изкрещя той към огромния дракон до сандъка с гоблена. — Дай думата на някой друг, който има повече опит с джорджите и с горния свят, от всички вас взети заедно. Когато убих страшилището Гормли Кийп, нито един от драконите тук не беше излязъл от черупката си.