Духовна връзка

цялостни насоки, за които не ти трябваше диплома на компютърен инженер.

Единственият проблем беше, че бяха много, уточняващи къде точно трябваше да се

свърже всеки кабел, каква парола да използвам, как да свържа модема и така нататък. За

миг обмислих дали да не зарежа всичко. И все пак, когато някой като Ейб използваше

думата “важно”, реших, че може би не бива така бързо да се отказвам.

Така че се заех с техническите настройки, като следвах инструкциите му. Отне ми

почти цялото време, което имах, но успях да вържа модема и камерата, както и достъпа

до програмата, която щеше да ми позволи да проведа видео-разговор със споменатия от

Ейб човек. Приключих, като ми оставаха няколко минути и почаках, като зяпах в черния

прозорец по средата на екрана, чудейки се в какво се бях забъркала.

И точно в 7 часа, прозорецът сякаш оживя и познато – но неочаквано – лице се

появи.

- Сидни? – попитах изненадано.

Видео образът имаше онова бавно и леко размазано изображение, което често се

среща заради интернета, но както и да е, лицето на моята (почти) приятелка Сидни

Сейдж също ми се усмихна. Усмивката й беше суха, но типична за нея.

- Добро утро, - рече тя, като потисна прозявка. От състоянието на дългата до

брадичката й руса коса можеше да се види, че току-що е станала. Дори и с тази жалка

резолюция, златистата татуировка на лилия на бузата й блестеше. Всички Алхимици

имаха такава. Правеше се с мастило и кръв от морой, от която се предаваше доброто

здраве и дълголетието на носителя й. В нея имаше и малко внушение, прибавено за да

пази тайното общество на Алхимиците от издаване на тайните на вампирите.

- Вечер, - казах. – Не утро.

- Може да спорим за откачената ти и разбъркана представа за времето някой друг

път, - каза. – Не за това съм тук.

- А за какво? – попитах, все още учудена, че я виждам. Алхимиците си вършеха

работата почти неохотно и докато Сидни ми допадаше повече от повечето морои или

дампири, тя не беше съвсем човекът за приятелски телефонни (или видео) разговори. –

Почакай... не може да си в Русия. Не и ако е сутрин при теб... – опитах да си спомня

промяната във времето. Да, за хората там сега слънцето залязваше или поне беше напът

да залезе.

- Сега съм в родната си страна, - каза тя с престорена величавост. – Имам нов пост

в Ню Орлеанс.

- Уау, супер – Сидни мразеше това, че беше назначена в Русия, но бях останала с

впечатлението, че ще бъде там, докато не приключи службата си при Алхимиците. – Как

успя да постигнеш това?

Леката й усмивка се преобрази в неудобна.

- О, ами. Ейб, ъм, може да се каже, че ми направи нещо като услуга. Той уреди

нещата.

- Сключила си сделка с него? – Сидни сигурно наистина мразеше Русия. А

влиянието на Ейб вероятно беше наистина сериозно, щом можеше да се меси в

човешките организации. – Какво направи за него в замяна? Продаде му душата си? –

подобна тънка шега, отправена към някой религиозен като нея, не беше особено

подходяща. Разбира се, мисля, че според нея мороите и дампирите ядяха души, така че

може би коментарът ми не беше чак толкова не на място.

- Там е работата, - каза тя. – Беше уговорка тип “ще ти кажа кога имам нужда от

теб”.

- Гадняр, - рекох.

- Хей, - отвърна тя. – Това не трябва да го правя. Всъщност ти правя услуга като

изобщо говоря с теб.

- А защо всъщност говориш с мен? – исках да я разпитам още за тази сделка с

дявола, но разбрах, че ако го направя, тя ще затвори.

Тя въздъхна и отметна косата от лицето си.

- Трябва да те питам нещо. Кълна се, че няма да те издам... просто искам да знам

истината, за да не си губим времето в правенето на нещо друго.

- Добре... – моля те, не ме питай за Виктор, помолих се наум.

- Влизала ли си някъде с взлом наскоро?

По дяволите. Запазих изражението си напълно неутрално.

- Какво имаш предвид?

- На Алхимиците наскоро са им откраднали някои доклади, - обясни тя. Беше

абсолютно делова. – И всички са пощурели в опитите си да разберат кой го е направил и

защо.

Мислено си отдъхнах. Добре. Не беше за случилото се в Тарасов. Слава Богу,

имаше едно престъпление, за което не бях отговорна. И после същинското значение на

думите й ме удари. Ядосах се.

- Чакай. Ограбили са ви и аз съм заподозряната? Мислех, че вече не съм в списъка

ви със зли създания?

- Никой дампир не изчезва от списъка ми със зли създания, - каза тя. Онази нейна

половинчата усмивка се беше върнала, но не можех да преценя дали се шегуваше или не.

Тя бързо изчезна, което ми показа колко важно беше това за нея. – И повярвай ми, ако

някой може да проникне в архивите ни, ти си човекът. Не е лесно. На практика е

невъзможно.

- Ъм, благодаря? – не бях сигурна дали трябваше да се почувствам поласкана или

не.

- Разбира се, - продължи тя презрително – откраднати са само архиви на хартия,

което е било глупаво. В днешно време всичко се пази и на дигитален преносител, затова

не съм сигурна защо са търсили в кабинетите с архиви от времето на динозаврите.

Бих могла да й посоча доста причини защо някой би направил това, но да разбера

защо бях заподозряна номер едно ми беше по-важен приоритет.

- Това е глупаво. Е, защо мислиш, че аз бих го направила?