Духовна връзка

като последно изпитание, което да издържим. Нямах нищо против. Бях съблякла

момчешките си, изцапани дрехи и ги замених със свободни панталони и пуловер, които

изглеждаха достатъчно официални. Бях ги подбрала добре, защото атмосферата бе

напрегната, лицата бяха смесица от радост и същевременно нетърпение да разберат каква

щеше да е смъртоносната ни роля в света. Гледах с блеснали очи как призовават

приятелите ми, наистина изненадана и впечатлена от някои резултати. Еди Кастайл,

близък мой приятел, практически имаше най–висок резултат в защитата на един

единствен морой. Усмихнах се, когато Еди получи своето отличие татуировка.

- Чудя се как ли е прекарал мороя през моста, - измърморих полугласно. Еди се

държеше много почтително. Мередит, друга моя приятелка, застанала до мен, ме

погледна въпросително.

- За какво говориш? – гласът й бе тих.

- Нали ни преследваха по моста и трябваше да опазим мороя. Моят партньор бе

Даниел. – Тя продължаваше да гледа объркано и аз поясних. – И от двете страни дебнеха

„стригои”.

- Аз прекосих моста, - прошепна тя, - но сама, а стригоите ме преследваха.

Трябваше да прекарам мороя през лабиринт.

Един от съучениците ни изгледа и ние замълчахме, а аз успях да прикрия

намръщената си физиономия. Може би не бях единствената, преминала като зашеметена

през изпитанията. Мередит бъркаше фактите. Извикаха ме по име и в помещението се

чуха няколко ахвания, когато Албърта прочете резултатите ми. За момента имах най–

високият резултат от целия клас. Донякъде се зарадвах, че не спомена академичните ми

оценки. Защото част от славата, натрупана благодарение на днешното ми изпълнение,

щеше да се изпари. Винаги се справях чудесно в битките, но станеше ли въпрос за

математика или история… е, положението там не беше розово, особено като се има

предвид, че постоянно напусках и се връщах в училище.

Косата ми бе стегната на кок и всеки стърчащ кичур беше захванат с фиби, така че

художникът да няма нищо, което да му пречи. Наведох се напред, за да вижда по–добре и

чух как ахна от изненада. Трябваше да измисли нещо, защото целия ми врат беше покрит

с татуировки. Обикновено новите пазители предоставяха „бяло платно” за работа.

Човекът си разбираше от работата и успя внимателно да направи татуировката точно по

средата на врата ми. Татуировката, бележеща обета ми, приличаше на разтегнато S с

назъбени краища. Татуистът я разположи между мълниите така, сякаш ги е обгърнала в

нежна прегръдка. Процесът беше болезнен, но аз запазих изражението си неподвижно,

без да трепна. Показаха ми крайния резултат в огледалото, след което той покри

татуировката с марля, за да не се замърси.

После се присъединих към съучениците си, наблюдавайки как останалите

получават своите татуировки. Стоях още два часа права, но не ми пречеше. Мозъкът ми

продължаваше да превърта събитията от днес. Вече бях пазител. Истински, действителен

пазител. С това идваха и въпросите. Какво щеше да последва? Щяха ли резултатите ми

да са достатъчно високи, за да заличат лошото поведение от досието ми? Щях ли да стана

пазител на Лиса? Ами Виктор? Дмитрий? Размърдах се неспокойно, когато цялата тежест

на церемонията по завършването се стовари върху мен. Не само заради Дмитрий или

Виктор. Заради мен и това, което ми предстоеше в остатъка от живота ми. Учлището

свърши. Нямаше повече да ме следят учители, които да поправят всяка моя грешка.

Всяко едно решение щеше да бъде мое, когато се озовех навън, защитавайки някого.

Мороите и по–младите дампири щяха да ме гледат с уважение. И вече нямаше да се

наслаждавам на лукса да тренирам една минута и цял ден да се излежавам в стаята си.

Вече нямаше да пропускам часовете. Щях да съм на работа непрестанно. Мисълта ме

потискаше, натискът се оказа много силен. Завършването за мен винаги бе равнозначно

на свобода. Сеа обаче не бях толкова сигурна. Каква ли нова форма щеше да приеме

живота ми? Кой щеше да вземе решението? И как щях да се добера до Виктор, ако ме

назначаха за пазител на някой друг, а не на Лиса?

На другият край на стаята, сред публиката, стоеше Лиса. Очите й бяха изпълнени

с гордост, като на майка ми, и тя се усмихна, когато погледите ни се срещнаха. „Разкарай

тая физиономия”, смъмри ме тя. „Не трябва да си толкова напрегната, не и днес.

Празнувай.” Знаех, че е права. Щях да се справя с всичко, което ми предстоеше.

Тревогите ми, много на брой, можеха да почакат още един ден – особено когато

приповдигнатото настроение на приятелите и семейството ми подсказваше, че ЩЕ

празнувам. Ейб, с влиянието, което притежаваше, бе подсигурил малка банкетна зала и

бе организирал парти за мен, което повече подхождаше на някой дебютант от кралското

обкръжение, отколкото на някой незначителен, безразсъден дампир.

Преди събитието се преоблякох отново. Модните дрешки изглеждаха по–

подходящи за купон, отколкото сериозното облекло, което носех на церемонията.

Облякох смарагдова рокля с къси ръкави и сложих на врата си назара, въпреки че не

подхождаше на дрехата. Назарът представляваше малък амулет, който приличаше на око,