Духовна връзка

сериозно. Лицето ми е прекалено красиво, за да го рискувам.

Лицето му беше красиво, ала аз пак поклатих невярващо глава. Протегнах се към

дръжката на вратата, но Ейдриън ме дръпна назад.

- Почакай, - каза той. Отново ме притегли в прегръдката си и пак се целунахме

страстно. Тялото ми се притисна в неговото и усетих объркване, породено от

собствените ми чувства, защото осъзнах, че съм стигнала до точката, в която исках нещо

повече от целувки. – Добре, - каза Ейдриън, когато най–после се отдръпнахе един от

друг. – Сега вече може да влизаме.

Гласът му звучеше все така шеговито и безгрижно, ала в тъмните му зелени очи

гореше пламъкът на страстта. Не бях единствената, която си мислеше за нещо повече от

целуване. Досега не бяхме обсъждали секса и той се държеше изключително добре, без

да ме притиска. Мислех си, че е наясно, че след Дмитрий не съм готова, но в моменти

като този забелязвах колко му е трудно да се сдържа. Почувствах се разнежена и

изправена на пръсти, го целунах още веднъж.

- За какво беше това? – попита ме миг след това.

Аз се усмихнах.

- Твоята награда.

Когато най–после се появихме на партито, всички ни поздравяваха, усмихвайки се

гордо. Преди много време горях от желание да съм център на вниманието. Желанието ми

беше поотслабнало с времето, но сега надянах уверената маска на лицето си и приемах

поздравленията от обичните ми същества самоуверено и с радост. Вдигнах триумфално

ръце и с това си заслужих продължително ръкопляскане и още одобрителни

подвиквания.

Партито в моя чест ми изглеждаше почти толкова замъглено, колкото и самия

изпит. Никога не можеш да разбереш колко точно хора ги е грижа за теб, докато не се

съберат на едно място, за да те подкрепят. Почувствах се развълнувана. Реших да запазя

чувството за себе си. Не биваше да се разплаквам на собственото си празненство. Всички

искаха да разговарят с мен и когато някой ме доближеше, се чувствах приятно

изненадана и доволна. Не ми се случваше често най–обичните ми хора да бъдат на едно

място и не исках да си го призная, но можеше никога повече да нямам подобна

възможност.

- Е, най–после получи разрешително да убиваш. Време беше.

Обърнах се и срещнах възхитения поглед на Кристиан Озера, стария досадник,

който с времето се беше превърнал в мой добър приятел. Всъщност толкова добър, че в

радостната си превъзбуда се хвърлих върху него и го прегърнах – а той не го очакваше.

Днес успявах да изненадам всички.

- Брей, брей - каза той и се отдръпна назад леко изчервен. – Разбира се, че ти ще

си единственото момиче, което се разнежва само при мисълта за убийства. Дори не ми се

мисли какво се случва, когато с Ивашков сте насаме.

- Кой го казва само. Гориш от желание да се измъкнеш оттук.

Кристиан вдигна рамене в знак на съгласие. Съществуваше стандартно правило в

нашия свят: пазителите защитаваха мороите. Мороите не се намесваха в битките. И

въпреки това след скорошните нападения на стригоите много морои – въпреки че не бяха

мнозинство – започнаха да водят спорове, че е време мороите да се намесят и да помагат

на пазителите. Тези, които си служеха с огъня като Кристиан, бяха ценни на практика,

защото изгарянето е един от начините за убиване на стригои (наред с пробождането с кол

и обезглавяването). Възможността мороите да бъдат обучавани наскоро бе забранена от

правителството на мороите, но забраната не спря част от мороите, които продължиха да

се упражняват тайно. Кристиан бе единият от тях. Погледнах настрани от него и замигах

от възхищение. С него имаше още някой, когото забелязах едва сега. Джил Мастрано се

носеше около него като сянка. Една от мороите зайци – е, скоро щеше да е

второкурсничка – Джил също бе изявила желание да се научи да се бие. Беше се

превърнала в нещо като студентка на Кристиан.

- Здравей, Джил, - усмихнах й се топло. – Благодаря ти, че дойде.

Джил се изчерви. Беше решила да се научи да се защитава сама, но се

притесняваше от околните – особено от „знаменитости” като мен. Клатушкането напред–

назад беше израз на нервната й реакция.

- Трябваше да дойда, - рече тя и отмести дългата си, светло кафява коса от лицето.

Къдриците стърчаха настрани. - Искам да кажа, толкова е готино това, което направи. На

изпита. Всички бяха удивени. Чух един от пазителите да казва, че никога не са виждали

някой като теб, и когато Кристиан ме попита искам ли да дойда, разбира се, се съгласих.

О! – Светло зелените й очи се разшириха. – Дори не те поздравих. Съжалявам.

Поздравления.

Почувствах топлина и замаяна. Сигурно щяха да ми отнемат статута на суров

пазител, ако продължавах да се разнежвам така.

- Благодаря. Е, вече готови ли сте да се изправите срещу армия стригои?

- Скоро, - отвърна Кристиан. – Но може да се нуждаем от подкрепата ти. – Беше

наясно, че стригоите не са в тяхната категория. Огнената му магия ми бе помагала много,

но на самия него? Щеше да е различно.

Двамата с Джил се учеха да използват магията за нападение, и когато имах

свободни часове, им бях показала някои бойни движения. Лицето на Джил помръкна.

- Ще трябва да спра, когато Кристиан си тръгне.