Духовна връзка

срещу Ейдриън, но нямах избор сега. – Искаш ли... Искаш ли да влезеш?

- Ще ми се да можех, малък дампир – изглежда бързаше, нямаше вид, че иска да

влезе и да говори за отношенията ни. – Отбих се само да ти дам покана.

- Покана? – Попитах. В ума ми все още беше Дмитрий, Дмитрий, Дмитрий,

Дмитрий.

- Покана за парти.

Глава 19

- Полудял ли си? – попитах.

Той ме погледна със същия многозначителен поглед, както винаги, когато му

задавах същия въпрос.

Въздъхнах и опитах наново.

- Парти? Това е прекалено, даже и за теб. Загинаха хора! Пазители! Присила Вода!

– да не добавяме, че хора се бяха завърнали от мъртвите. Но най-добре да запазя тази

част за себе си. – Това не е времето да купонясваме и да играем на игри с алкохол.

Очаквах Ейдриън да каже, че винаги има време за това, но той остана сериозен.

- Всъщност, точно защото загинаха хора, ще има парти. Не точно от обикновения

тип, може би „парти” дори не е правилната дума. А по-скоро... - той се намръщи. –

Специално събиране. Елитно.

- Всички кралски партита са елитни – изтъкнах.

- Да, но не всеки ще бъде поканен на това. Това ще е … най-елитното сред

елитните.

Това наистина не помагаше.

- Ейдриън…

- Не, слушай. – Той направи онзи познат жест, издаващ смущение, като прокара

ръка през косата си. – Не е толкова парти, колкото… церемония. Стара, стара традиция

още от времето на… Не знам. Румъния, мисля. Наричат го Бдението над Мъртвите. Но

това е начин да почетем паметта им, тайна, която се предава на някои от най-старите

родове.

Проблясъци и спомени за унищожителните тайни на старите родове в Свети

Владимир ме върнаха в реалността.

- Това не е нещо свързано с Мана, нали?

- Не, кълна се. Роуз, моля те. Не искам да го правя, майка ми ме кара да отида и

наистина бих се зарадвал, ако дойдеш с мен.

”Елит” и „кръвна линия” бяха предупреждаващи думи за мен.

- Там ще има ли други дампири?

- Не. – после добави бързо. – Но съм се уговорил с няколко човека, за които ще се

зарадваш, че са там. Така ще бъде по-добре и за двама ни.

- Лиса? – предположих. Ако имаше някаква универсална кръвна линия, то това бе

точно нейната.

- Да, тъкмо я срещнах на път за спешния център. Реакцията й бе досущ като

твоята.

Това ме накара да се умихна. И разбуди интереса ми. Исках да поговоря с нея по-

обстойно за това какво се бе случило по време на посещението й при Дмитрий и знаех, че

ме избягва именно заради това. И ако ходенето на някакъв глупав кралски ритуал ми

помогнеше да се доближа до нея, толкова по-добре за мен.

- Кой друг?

- Хора, които харесваш.

- Чудесно. Бъди мистериозен. Ще дойда на тайното ти родово събиране.

Това ми издейства усмивка в отговор на моята.

- Не е родово, малък дампир такъв. Това наистина е начин да отдадеш почит на

загинлите в битката. – той посегна и погали бузата ми с ръка. – И се радвам... Боже,

толкова се радвам, че не беше сред тях. Не знаеш...

Гласът му се задави, бегла усмивка затрептя по устните му, преди да се вземе

отново в ръце.

- Нямаш представа колко се притеснявах... Всяка минута, в която те нямаше, всяка

минута, в която не знаех какво става теб... беше чиста агония. И дори и след като чух, че

си добре, продължих да питам всички в спешния център какво знаят. Дали са те видели

да се биеш, дали са те видели ранена...

Усетих буца в гърлото си. Не бях успяла да видя Ейдриън, откакто се бях върнала,

но поне можех да изпратя съобщение. Стиснах ръката му и се опитах да направя шега за

нещо, което всъщност не беше особено смешно.

- И какво ти казаха? Че съм ги разбила?

- Всъщност, да. Не можеха да спрат да говорят за това колко възхитителна си била

в битката. Слуховете стигнали дори до леля Татяна, която била изключително впечатлена

от представянето ти.

Уха. Това вече си бе изненада. Исках да попитам нещо повече, но следващите му

думи ме хванаха неподготвена.

- Също така дочух, че сутринта си крещяла на всеки, до когото се докопаш, за да

разбереш нещо за Беликов. И че си се опитвала да събориш вратите на пазителите.

Погледнах встрани.

- О, да. Аз.. Виж, съжалявам за това, но...

- Хей, хей. – гласът му бе дрезгав и искрен. – Не се извинявай. Разбирам.

Вдигнах поглед към него.

- Така ли?

- Виж, не е като да не го очаквах, ако случайно се завърне.

Погледнах го колебливо, изучавайки сериозното му изражение.

- Знам. Но си спомням какво бе казал преди и...

Той кимна, дарявайки ме с поредната тъжна усмивка.

- Разбира се, не очаквах това да проработи. Лиса се опита да ми разясни магията,

която е използвала, но... Милостиви Боже, не мисля че мога да повторя същото някога.

- Вярваш ли? – попитах го. – Вярваш ли, че вече не е стригой?

- Да. Лиса каза, че не е и аз й вярвам. Освен това го видях отдалече под лъчите на

слънцето. Но не съм сигурен, че е добра идея да се опитваш да се добереш до него.

- Това е ревността ти, не друго. – нямах абсолютно никакво право да звуча

обвиняващо, като се има предвид начина, по който сърцето ми бе обвързано с това на

Дмитрий.

- Разбира се, че е ревност. – отвърна Ейдриън непринудено. – Какво друго

очакваш? Любовта на живота ти се завръща от мъртвите. Това не е нещо, заради което