Духовна връзка

Как можеше той да загърби това?

И двете с Лиса бяхме объркани и обезпокоени, когато тя напусна сградата. И

двете бяхме смутени заради състоянието на Дмитрий. Независимо от това колко ядосана

бях заради отказа му да ме види, все още се чувствах ужасно, като виждах колко слаб

беше. Убиваше ме. Никога преди не се беше държал по този начин. След атаката над

Академията, той беше тъжен и опечален заради загубата. Това бе различна форма на

отчаяние. Беше дълбока депресия и той предчувстваше, че няма да успее да се измъкне

от нея. Двете с Лиса бяхме шокирани от това. Дмитрий винаги беше човек на действието,

някой, който бе готов да се изправи след трагедия и да започне нова битка.

Но това... Това не приличаше на нищо, което бях виждала по-рано у него и с Лиса

отчаяно търсехме идеи за преодоляването на това. Нейният план беше деликатно да се

приближава и да продължи да говори с него, докато в същото време убеди Двореца, че

Дмитрий вече не е заплаха. Моето решение на проблема беше да отида при Дмитрий,

независимо от това, което твърдеше, че иска. Щях да експлодирам в или извън затвора.

Трябваше да е лесно да вляза в килията. Бях сигурна, че веднъж щом ме види, щеше да

промени мнението си за всички тези глупости за изкуплението. Как можеше да мисли

наистина, че няма да му простя? Аз го обичах. Разбирах го. И докато властите не се

убедяха, че той не е опасен... е, моят план все още беше леко неясен, по подозирах, че ще

включва крясъци и блъскане на врати.

Лиса отлично знаеше, че съм наблюдавала срещата й с Дмитрий и затова не се

чувстваше длъжна да дойде да се видим, не и когато знаеше, че все още можеше да се

възползват от нея в медицинския център. Бе дочула, че Eйдриън почти бе припаднал след

всичката магия, с която си бе послужил, за да помогне на останалите. Изглеждаше

толкова нетипично за него, толкова неегоистично... беше извършил велики дела,

плащайки голяма цена за тях.

Ейдриън.

Имаше проблем. Не бях имала шанс да го видя, откакто се върнах от боя в склада.

И освен, че чух, че е лекувал други, всъщност не се бях сещала за него. Бях казала, че ако

Дмитрий наистина можеше да бъде спасен, това нямаше да е краят между мен и

Ейдриън. И все пак, Дмитрий се бе завърнал от едва 24 часа, а ето че се прехласвах по...

- Лиса?

Въпреки факта, че се бях върнала към собственото си съзнание, част от мен все

още следваше отнесено Лиса. Кристиан стоеше пред медицинския център, облегнат на

стената. От стойката му изглеждаше, че чака нещо... или някого.

Тя се спря и изведнъж всички мисли за Дмитрий излетяха от ума й. О, я стига!

Искаше ми се тези двамата да се сдобрят, но нямахме време за това. Съдбата на Дмитрий

бе много по-важна от закачането с Кристиан.

Той обаче не изглеждаше в настроение за закачки. Изражението му беше

любопитно и загрижено, докато я гледаше.

- Как се чувстваш? - попита той. Не бяха говорили от пътуването си насам, а тя

беше доста неспособна да говори нормално през по-голямата част от него.

- Добре, - тя докосна лицето си разсеяно. - Ейдриън ме излекува.

- Явно за нещо го бива, - добре, може би Кристиан беше малко закачлив днес. Но

само малко.

- Ейдриън го бива в много неща, - каза тя и не можа да сдържи леката си усмивка.

- Продължи да помага цяла нощ.

- Ами ти? Знам каква си. Сигурно веднага щом си станала, си започнала да му

помагаш.

Тя поклати глава.

- Не. След като ме излекува, отидох да видя Дмитрий.

Всякакво задоволство ичезна от лицето на Кристиан.

- Говорила си с него?

- Вече два пъти. Но да. Говорихме.

- И?

- Какво "и"?

- Какъв е?

- Ами... Дмитрий.

Тя се намръщи, обмисляйки думите си.

- Е, не съвсем като Дмитрий.

- Все още ли има стригой в него? – попита направо Кристиан, сините му очи

присветнаха. – Ако все още е опасен, нямаш работа да си близо до...

- Не! – извика тя. – Той не е опасен! И... – тя направи няколко крачки напред с

гневен поглед. – А и дори да беше, не е твоя работа да ми казваш какво мога да правя и

какво – не!

Кристиан реагира драматично.

- А аз си мислех, че Роуз е тази, която се хвърля в глупави ситуации, независимо

дали може да загине.

Гневът на Лиса избухна бързо, вероятно заради Духа, който беше използвала.

- Хей, нямаше никакви възражения, когато ми помагаше да пробода Дмитрий! Ти

ме научи на това.

- Това беше различно. Вече бяхме в лошо положение и ако нещата потръгнеха

лошо, щях да го изгоря.

Кристиан я измери от глава до пети. Имаше нещо в погледа му – нещо, което

изглеждаше като повече от обективна преценка.

- Но не го направих. Беше невероятна. Направи удара. Не знаех дали ще можеш,

но успя. А огънят... Ти не трепна, а трябва да е било ужасно...

Имаше нещо в гласа му, докато говореше, сякаш едва сега осъзнаваше напълно

последствията от това, което можеше да се случи на Лиса. Загрижеността му и похвалата

я накараха да се изчерви и тя тръсна глава – стар номер, – така че кичурите коса,

измъкнали се от конската опашка, да паднат напред и да скрият лицето й. Но нямаше

нужда. Кристиан се взираше в пода.

- Трябваше да го направя, – каза тя накрая. – Трябваше да видя дали е възможно.

Кристиан вдигна поглед.