Духовна връзка

- звучеше изморен, отново... много нетипично беше стригой да иска почивка. – И очите

ми. Продължават да искат да изучават очите ми.

- Но как се чувстваш? – попита тя. – Съзнанието ти? Сърцето ти? – ако цялата

ситуация не беше толкова разстройваща, бих се засмяла. Беше въпрос, типичен за

психотерапевтите – нещо, което и аз, и Лиса бяхме преживявали. Мразех да ми задават

тези въпроси, но сега наистина исках да знам как се чувстваше Дмитрий.

Погледът му, който беше така напрегнато фокусиран върху нея, сега се отдалечи и

сякаш се обърка.

- Трудно е... трудно е да се опише. Сякаш съм се събудил от сън. От кошмар.

Сякаш съм гледал как някой друг действа през тялото ми – като във филм или пиеса. Но

не е бил някой друг. Аз съм бил. Аз съм бил и ето ме сега, целият свят се промени.

Чувствам се сякаш уча всичко наново.

- Ще мине. Ще свикнеш с това, веднага щом се върнеш към старото си аз, - това

беше предположение от нейна страна, но беше сигурна в него.

Той кимна към събралите се пазители.

- Те не мислят така.

- Ще започнат, - каза тя твърдо. – Просто ни трябва още време, - стана малко тихо

и Лиса се поколеба преди да изрече следващите си думи. – Роуз... иска да те види.

Отнесеният и мрачен вид на Дмитрий се промени за стотна от секундата. Очите

му отново се фокусираха върху Лиса и за пръв път видях истинска, силна емоция от него.

- Не. Всеки друг, но не и тя. Не мога да я видя. Не я пускай тук. Моля те.

Лиса преглътна, несигурна как да отговори. Фактът, че наоколо имаше други хора,

направи нещата трудни. Най-доброто, което можеше да направи, беше да понижи гласа

си, така че останалите да не могат да чуят.

- Но... тя те обича. Тревожи се за теб. Това, което се случи с нас и успя да те

спаси... Голяма част от него беше благодарение на нея.

- Ти ме спаси.

- Само довърших започнатото. Останалото... ъ, Роуз направи много. – да кажем,

организира бягство от затвора и освободи бегълците.

Дмитрий се извърна от Лиса и огънят, който леко бе озарил чертите му, изчезна.

Отиде до другата страна на килията и се облегна на стената. Затвори очи за няколко

секунди, пое си дълбоко въздух и ги отвори отново.

- Всеки, но не и тя– повтори той. – Не и след това, което й причиних. Направих

толкова неща... ужасни неща. - Обърна дланите си нагоре и се взря в тях за момент,

сякаш можеше да види кръвта по тях. - Това, което причиних на нея, е най-лошото от

всичко. Особено защото беше тя. Тя дойде да ме спаси, а аз...

Той поклати глава.

- Сторих й ужасни неща. И на други. Не мога да я погледна в очите след всичко

това. Непростимо е.

- Не е, – ядно каза Лиса. – Не беше ти. Не и наистина. Тя ще ти прости.

- Не. За мен няма прошка, не и след това. Не я заслужавам, не заслужавам дори да

съм около нея. Единственото, което мога да направя...

Той отиде обратно до Лиса и за всеобщо удивление, падна пред нея на колене.

- Единственото, което мога да направя... единственото изкупление, което мога да

опитам,... е да ти се отплатя за това, че ме спаси.

- Дмитрий – започна тя мъчително. – Казах ти...

- Усетих силата. В онзи момент усетих как върна душата ми обратно. Усетих, че я

излекува. Това е дълг, който няма да успея да изплатя никога, но се кълна, че ще

прекарам остатъка от живота си в опити да го направя.

Той гледаше нагоре към нея с онова очарователно изражение на лицето си.

- Не искам това. Няма за какво да ми се отплащаш.

- Имам да ти се отплатя за всичко! – възрази той. – Дължа ти живота си... душата

си. Това е единственият начин някога да се приближа до компенсирането за всичко. Не е

достатъчно, но е всичко, което мога.

Той сключи ръце.

- Кълна се... Всичко, от което имаш нужда – всичко, което е в моя власт, – ще го

направя. Ще ти служа и ще те защитавам до края на живота си. Ще направя всичко, което

искаш. Имаш лоялността ми завинаги.

Лиса отново започна да казва, че не иска това, когато й хрумна една хитра идея.

- Ще видиш ли Роуз?

Той направи физиономия.

- Всичко, освен това.

- Дмитрий...

- Моля те. Ще направя всичко друго за теб, но ако я видя... ще е твърде мъчително.

Вероятно това бе единствената причина, която можеше да накара Лиса да зареже

темата. Това и отчаяното, обезсърчено изражение на Дмитрий. Никога не го бе виждала

такъв, нито пък аз. Той винаги бе изглеждал толкова непобедим в моите очи и сега тази

проява на уязвимост не го направи по-слаб за мен. Направи го просто по-сложен. Накара

ме да го обичам повече – и да искам да му помогна.

Лиса успя само да му кимне леко в отговор, преди един от пазачите да каже, че

трябва да напусне. Дмитрий все още бе на колене, когато я изведоха навън, взирайки се в

нея с изражение, което казваше, че тя беше най-близкото нещо до надежда, което той

имаше.

Сърцето ми се изпълни едновременно със съжаление и ревност... и малко гняв. Аз

бях тази, която той трябваше да гледа по този начин. Как смееше? Как смееше той да

гледа Лиса, сякаш тя беше най-прекрасното нещо на света? Вярно, тя бе направила

много, за да го спаси, но аз бях тази, която бе пътувала по целия свят заради него. Аз бях

тази, която бе рискувала живота си неведнъж заради него. И по-важното – аз го обичах.