Духовна връзка

- И така ли е? Наистина ли няма дори сянка на стригой?

- Никаква. Сигурна съм. Но никой не вярва в това.

- Можеш ли да ги виниш? Имам предвид, аз помогнах за това и исках да бъде

истина... Но не съм сигурен дали някога наистина ще повярвам, че някой може да бъде

върнат.

Той отново погледна настрани, погледът му беше върху лилавия храст. Лиса

можеше да усети уханието му, но отдалеченият и неспокоен вид на Кристиан показваше,

че той не мислеше за природата. Нито за Дмитрий, осъзнах аз. Той мислеше за

родителите си. Ами ако наоколо имаше владетели на Духа, когато Озера бяха станали

стригои? Ами ако имаше начин да ги спаси? Без да се досеща за това, което се бях сетила

аз, Лиса отбеляза:

- И аз не подозирах, че ще повярвам някога. Но когато се случи, знаех. И сега

знам. В него няма стригой. Трябва да му помогна и да накарам и други да го осъзнаят. Не

мога да ги оставя да го затворят завинаги... или нещо по-лошо.

Да изведе Дмитрий от склада без пазителите да го прободат беше подвиг за нея и

тя потръпна, спомняйки си онези няколко първи секунди след промяната, когато всеки

искаше да го убие.

Кристиан се обърна с любопитен поглед :

- Какво имаше предвид, когато каза, че той е като Дмитрий, но и не като него?

Гласът й секна, когато проговори:

- Той е... тъжен.

- Тъжен? Би трябвало да е щастлив, че е спасен.

- Не, ти не разбираш. Той се чувства ужасно заради всичко, което е направил,

докато е бил стригой. Виновен и депресиран. Той се самонаказва за това, защото мисли,

че не може да му бъде простено.

- По дяволите, – каза Кристиан, очевидно неочаквал това. Няколко момичета

морои минаха точно тогава и изглеждаха шокирани от ругатнята му. Те побързаха да

минат, шепнейки си една на друга. Кристиан ги игнорира. - Но той не е можел да се

възпре.

- Знам, знам. Вече говорих за това с него.

- Роуз не може ли да помогне?

- Не, – каза Лиса без заобикалки.

Кристиан изчака, очевидно надявайки се, че тя ще продължи. Раздразни се, когато

тя не го направи.

- Как така не може? Тя трябва да е способна да ни помогне повече от всеки друг!

- Не искам да навлизаме в тази тема, - ситуацията ми с Дмитрий доста я

безпокоеше. Безпокоеше и двете ни. Лиса се обърна към болничната сграда. Изглеждаше

величествена и като замък отвън, но отвътре беше стерилна и модерна като всяка друга

болница. - Виж, трябва да вървя. И не ме гледай така.

- Да не те гледам как? - настоя той, като направи няколко крачки към нея.

- С този неодобрителен, ядосан поглед, който имаш, когато не може стане твоето.

- Не гледам така!

- В момента гледаш точно така, – тя се отдръпна от него, като се придвижи към

вратата. – Ако искаш цялата история, може да си поговорим по-късно, но нямам

времето... и честно казано... не чувствам, че трябва да го кажа.

Ядосаният поглед – тя беше права, наистина го имаше – изчезна малко.

Почти нервно той каза:

- Добре. По-късно тогава. И, Лиса...

- Мм?

- Радвам се, че си добре. Това, което направи снощи... е, наистина беше

невероятно.

Лиса се взираше в него за няколко тежки секунди, сърцето й ускори ритъма си,

докато гледаше как лек бриз поразроши косата му.

- Нямаше да го направя без теб, – каза най-накрая. С това тя се обърна и влезе

вътре, а аз се върнах обратно в собствената си глава.

И като по-рано, бях на загуба. Лиса щеше да е заета през останалата част от деня,

а да стоя и крещя пред офиса на пазителите определено нямаше да ми помогне да се

добера до Дмитрий.

Е, предполагам имаше начин да ги раздразня толкова, че да хвърлят и мен в

затвора. Тогава Дмитрий и аз имахме възможност да сме един до друг. Бързо отхвърлих

този план, страхувайки се, че единственото, с което можеха да ме накажат, беше просто

още картотекиране.

Какво можех да направя? Нищо. Трябваше да го видя отново, но не знаех как.

Мразех да нямам план. Срещата на Лиса с Дмитрий не беше достатъчно дълга за мен и

чувствах, че е важно да го видя през моите очи, не през нейните. И о, Боже, тъгата му...

безнадеждното му изражение. Не можех да го понеса. Исках да го прегърна, да му кажа,

че всичко ще бъде наред. Исках да му кажа, че му прощавам и че ще върнем всичко по

старому. Че ще можем да бъдем заедно точно както бяхме планували...

Мисълта ме просълзи и оставена сама с безсилието и бездействието си, се върнах

в стаята и се хвърлих на леглото. Сама, най-накрая освободих всичко, което ми се беше

насъбрало от снощи. Дори не осъзнавах напълно за какво плача. Травмата и кръвта от

последния ден. Собственото ми разбито сърце. Болката на Дмитрий. Жестоките

обстоятелства, които бяха съсипаха животите ни. Имаше много неща.

Останах в стаята ми през голяма част от деня, загубена в скръбта и

безпокойството си. Отново и отново си припомнях срещата на Лиса с Дмитрий, казаното

от него и начина, по който изглеждаше. Изгубих представа за времето и беше нужно

почукване по вратата, за да се изтръгна от задушаващите ме емоции.

Като триех очи с ръката си, отворих вратата, за да видя Ейдриън, стоящ отвън.

- Здрасти, – казах, малко изненадана от присъствието му – а да не споменавам, че

се чувствах и виновна, че бях плакала за друг мъж. Все още не бях готова да се изправя