Духовна връзка

— Лошо или не, не забравяй какво видя тази вечер. Имаме нужда от пазители. Кимнах, а вълна на гордост ме заля при нейното одобрение. Останалите се върнаха в залата. Погледнах след тях, укорявайки се, че всички вътре мислят как съм била изгонена най-позорно. Махнах маската — вече нямах какво да крия — и си тръгнах.

Не бях минала целия коридор, когато някой пристъпи пред мен. От изненада едва не подскочих.

— Михаил? — възкликнах. — Изплаши ме до смърт! Какво правиш тук?

— Всъщност търсех теб — имаше изнервен вид. — Отидох към сградата ти, но те нямаше.

— Да. Бях на Маскарада на Проклънатите.

Той ме изгледа с празен поглед.

— Няма значение. Какво става?

— Мисля, че може да имаме шанс.

— Шанс за какво?

— Разбрах, че си се опитала да видиш Дмитрий днес.

О, да. Темата, по която обезателно исках да науча нещо повече.

— Да. „Опитвам се” е оптимистично казано. Той не иска да ме види, да не споменавам и стената от пазители на пътя ми.

Михаил се размърда неспокойно. Приличаше на изплашено животно.

— Ето защо дойдох да те намеря.

— Добре, не разбирам нищо от това, — заболяла ме беше главата от виното.

Михаил си пое дълбоко въздух, после издиша.

— Мисля, че мога да те вмъкна, за да го видиш.

Почаках минута, за да се уверя дали има допълнително условие или може би това беше някаква илюзия, породена от обърканите ми емоции.

Не. Лицето му беше изключително сериозно и въпреки че още не го познавах добре, знаех достатъчно, за да се уверя, че не се шегува.

— Как? — попитах. — Вече пробвах, но…

Михаил ми махна да го последвам.

— Ела, ще обясня по пътя. Нямаме много време.

Нямаше да пропилея шанса си, затова хукнах след него.

— Да не би да се е случило нещо? — запитах, когато изравних темпото си на ходене с неговото. — Да не би да е попитал… да е попитал за мен? — беше повече, отколкото можех да се надявам. Освен това думата „вмъквам” не изразяваше точно това.

— Отслабили са стражите му — обясни Михаил.

— Наистина? Колко са оставили? — преди бяха около дузина, включително ескорта на Лиса. Ако ги бяха намалили на двама-трима, значи бяха осъзнали, че той вече не е стригой.

— Пет са.

— О, — не е чудесно. Не е и катастрофално. — Но предполагам това означава, че го смятат за що-годе безопасен?

Михаил сви рамене. Погледът му бе прикован на пътя пред него. След покаянието бе валяло и въздухът, още леко влажен, бе захладнял.

— Някои от пазителите го вярват. Но трябва да се произнесе и Съветът, за да обявят официално какво точно е.

Почти подскочих.

— Да обявят какво е? — възкликнах. — Той не е нещо! А човек! Дампир, като всички

нас!

— Зная. Но това не зависи от нас.

— Прав си, извинявай — промърморих. Нямаше защо да убивам вестоносеца. — Е, надявам се да размърдат задниците си и да стигнат до скорошно решение.

В мълчанието, което последва, пронизах Михаил с остър поглед.

— Какво има? Какво не ми казваш? — настоях да знам.

Той пак сви рамене.

— Казват, че се занимават с нещо далеч по-важно в момента. Нещо, което е приоритет.

Това също ме ядоса. Какво можеше да бъде приоритет пред Дмитрий? Спокойно, Роуз, запази спокойствие. Съсредоточи се. Не позволявай на тъмното да направи нешата още по-зле. Винаги се опитвах да го държа заровено в себе си, но понякога, под влияните на стреса, се освобождаваше. А това? Да, определено бях стресирана. Върнах се на първоначалната тема.

Достигнахме залата, в която го държаха и аз хукнах, взимайки стълбите по две наведнъж.

— Дори и да са отслабили стражата, няма да ме пуснат вътре. Тези там ще знаят, че не бива.

— Един мой приятел ще се погрижи за предната стража. Няма да имаме много време, но той ще им каже, че ти е разрешено.

Михаил щеше да отвори вратата, но аз го спрях.

— Защо правиш това? Съветът на мороите може да не мисли, че Дмитрий е приоритет, но той е такъв за пазителите. Може да попаднеш в голяма беда.

Той ме погледна с половинчата усмивка.

— Трябва ли да питаш изобщо?

Помислих над думите му.

— Не — отвърнах меко.

— Когато загубих Соня… — Михаил затвори очи и когато ги отвори отново, след един удар на сърцето, сякаш гледаше право в миналото. — Когато я загубих, не исках да продължавам да живея. Тя беше наистина добър човек. Стана стригой от отчаяние. Не виждаше друг изход. Бих дал всичко — всичко! - за да имам шанс да й помогна, да поправя нещата помежду ни. Не знам дали ще е възможно, но за теб, точно сега, е. Не мога да ти позволя да изтървеш този шанс.

С тези думи той отвори вратата. Разбира се, имаше друг пазач. Точно както Михаил бе казал, приятелят му бе предупредил, че ще има посетител. Самият приятел изглеждаше доста разтревожен, което си бе разбираемо. И все пак искаше да помогне. Беше невероятно, помислих си, какво биха направили приятелите един за друг. Тези последни седмици бяха истинско доказателство за това.