Дори и с прикрито лице, нямаше съмнение, че той принадлежеше на кралица Татяна. Тя се плъзна иззад мороя, облечена в дълга сива рокля с ръкави и сребриста маска на цветя. Сигурно я бях зърнала сред тълпата, без да я позная. Докато не заговореше, се сливаше с всички останали.
Цялата зала бе запазила тишина. Даниела Ивашков се приближи към Татяна с разширени от изненада очи зад маската.
— Ейдриън… — започна тя.
Но Татяна владееше положението.
— Ела с мен.
Нямаше съмнение, че заповедта бе отправена към мен. Нямаше съмнение и че трябваше да се подчиня. Тя се обърна и тръгна бавно към изхода на залата. Тръгнах след нея, както и Даниела и Ейдриън.
Когато излязохме в коридора, Даниела се обърна към Ейдриън.
— Какво си мислеше? Знаеш, че нямам против да водиш Роуз на някои места, но присъствието й тук бе…
— Неподходящо — каза Татяна. — Макар че определено е добре за един дампир да види как се оценяват жертвите на себеподобните й.
Това ни шокира и предизвика минута мълчание. Даниела се възстанови първа.
— Да, но традицията повелява…
— Наясно съм с традицията — прекъсна я отново Татяна. — Лош етикет е, но присъствието на Роузмари тук определено не разваля първоначалния замисъл. Да загубим Присила… — Татяна не се задави, но загуби равния си тон. Не знаех, че някой като нея може да има най-добър приятел, но Присила бе близо до това. Как ли щях да се държа, ако бях загубила Лиса? Определено не толкова сдържано.
— Загубата на Присила е нещо, което ще преживявам дълго, дълго време — успя да пророни тя. Присвитите й очи бяха фиксирани върху мен. — И се надявам, че наистина разбираш колко много се нуждаем и ценим теб и останалите пазители. Знам, че понякога се чувствате подценявани. Не сте. Тези, които загинаха, оставиха огромни празнини във фланговете ни, оставяйки ни дори по-незащитени, ако знаеш какво имам предвид.
Кимнах, все още в изненада, че Татяна не ми крещеше да напусна.
— Голяма загуба е — казах. — И ситуацията е още по-лоша, защото именно броят ни понякога ни предава. Особено когато стригоите формират големи групи. Невинаги можем да се мерим с тях.
Татяна кимна, доволна, че сме постигнали консенсус по някой въпрос. Така ставахме две.
— Знаех си, че ще разбереш. Въпреки това… — тя се обърна към Ейдриън. — Не биваше да правиш това. Някои правила трябва да бъдат спазвани.
Ейдриън бе смущаващо примирен.
— Съжалявам, лельо Татяна. Просто мислех, че това е нещо, което Роуз би искала да види.
— Ще запазиш това за себе си, нали? — попита ме Даниела, извръщайки се към мен. — Повечето от гостите са много, много консервативни. Не биха искали това да се разчуе.
Че се срещаха на светлината на факлите и се обличаха в костюми? Да, разбирах защо искаха да го запазят в тайна.
— Няма да кажа на никого — успокоих ги.
— Добре — отвърна Татяна. — Сега вероятно трябва да си вървите преди… Това да не би да е Кристиан Озера? — очите й се отклониха към пълната с хора стая.
— Да — казахме в един глас аз и Ейдриън.
— Не съм изпращала покана — възрази Даниела. — И това ли е твоя вина?
— Това не е моя вина, това е проява на моя гениален ум — отвърна Ейдриън.
— Съмнявам се някой да научи, стига да се държи подобаващо. — въздъхна Татяна.
— И съм сигурна, че ще използва всяка отдала се възможност, за да поговори с Василиса.
— О, — отвърнах без да се замисля — Това не е Лиса. — Всъщност Лиса бе обърнала гръб на Кристиан и говореше с някой друг, хвърляйки тревожни погледи към вратата.
— Кой е? — попита Татяна.
По дяволите!
— Това е… ъм, Мия Риналди. Тя ни е приятелка от Академията. — Почти се замислих дали да не излъжа и да не й дам грешно име. Някои кралски семейства бяха толкова големи, че бе невъзможно да се проследят всички клонки.
— Риналди — намръщи се Татяна. — Мисля, че познавам едни слуги с тази фамилия
— възхитих се, че знаеше имената на хората, които работеха за нея. Мнението ми отново се промени.
— Слуга? — попита Даниела, хвърляйки предупредителен поглед към сина си. — Има ли някой друг, за когото трябва да знам?
— Не. Ако имах повече време, вероятно щях да вмъкна Еди. За бога, може би дори малката хубавица.
Даниела изглеждаше разочарована.
— Да не каза “малката хубавица”?
— Това е просто шега — казах напористо, защото ме беше страх от отговора на Ейдриън. — Така понякога наричаме приятелката ни Джил Мастрано.
Нито Даниела, нито Татяна смятаха това за шега.
— Е, никой не разбира, че те не бива да са тук — каза Даниела, кимвайки към Кристиан и Мия. — Макар че клюките ще плъзнат без съмнение, след като Роуз беше разкрита.
— Съжалявам — казах, чувствайки се виновна, че може да е изпаднала в беда заради
мен.
— Няма какво да направим по въпроса в момента — каза Татяна строго. — Трябва да си вървиш, за да може да си помислят, че съм те смъмрила. Ейдриън, ти се връщаш с нас и ще се увериш, че другите ни „гости” няма да привличат вниманието. И не прави подобно нещо никога повече.
— Няма — каза той, почти убедително.
Тримата си тръгнаха, оставяйки ме да се измъкна, но Татяна спря и се обърна обратно към мен.