Духовна връзка

Точно както при посещението на Лиса, двама пазители се приближиха, за да ме ескортират до долу. Познах ги от когато бях в главата й, а те изглеждаха изненадани да ме видят. Ако бяха чули Дмитрий да казва, че не иска да го посещавам, присъствието ми отново щеше да си е изненадващо. Но както знаеха, някой с власт бе казал, че имам правото, така че не задаваха въпроси.

Михаил ни последва, когато тръгнахме надолу и аз усетих как ритъмът на сърцето ми се забързва, а дишането ми се ускорява. Дмитрий. Бях напът да видя Дмитрий. Какво щях да правя? Какво щях да кажа? Беше прекалено много за възприемане. Трябваше да се фокусирам или иначе щях да изпадна в шок.

Когато стигнахме до коридора, в който бяха разположени килиите, видях двама пазачи пред тази на Дмитрий, един накрая и двама други на входа, през който бяхме дошли. Спрях, беше ми неудобно други да ме слушат как си говоря с Дмитрий. Не исках публика, като при посещението на Лиса, но с тези тук може би нямаше да имам такава възможност.

— Може ли минута насаме? — попитах.

Единият от придружителите ми поклати глава.

— Официална заповед. Двама пазители трябва да стоят при клетката по всяко

време.

— Тя е пазител — посочи тихо Михаил. — Както и аз. Пуснете ни. Останалите могат да чакат пред вратата.

Стрелнах го с благодарствен поглед. Можех да понеса неговото присъствие. Останалите, решили, че сме в безопасност, дискретно се оттеглиха в коридора. Не беше пълно усамотение, но нямаше да чуват всичко. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато с Михаил се приближавахме към килията на Дмитрий. Той седеше почти по същия начин като предния път — на леглото, с гръб към нас, свит на кълбо. Думите заседнаха в гърлото ми. Всяка разумна мисъл изхвърча от главата ми. Сякаш тотално бях забравила причината да дойда тук.

— Дмитрий — промълвих. Или поне се опитах. Задавих се малко, така че звуците излязоха приглушени от устата ми. Обаче очевидно бе достатъчно, защото Дмитрий внезапно се закова на място. Не се обърна.

— Дмитрий, — повторих с по-ясен глас. — Аз… съм.

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Още първия път, когато изрекох името му, бе разбрал коя съм. Имах усещането, че във всяка ситуация би разпознал гласа ми. Вероятно познаваше звука от биещото ми сърце и дишането ми. Стори ми се, че спрях да дишам в очакване на отговора му. И когато най-после отговори, останах малко разочарована.

— Не.

— Какво не? — попитах. — “Не” като „не, не съм аз”?

Той въздъхна разочаровано, прозвуча почти — но не съвсем — като въздишките, които изпускаше по време на тренировките ни в отговор на някое нелепо движение, което съм направила.

- “Не” като „не искам да те виждам. — Гласът му преливаше от емоции. — Не трябваше да те пускат вътре.

— Да. Успях един вид да си намеря работа и да се навъртам наоколо.

— Разбира се.

Мъчително продължаваше да не ме поглежда. Хвърлих поглед към Михаил и той ми кимна окуражително. Предполагам трябваше да съм доволна и на факта, че Дмитрий изобщо разговаряше с мен.

— Трябваше да те видя. Трябваше да се уверя, че си добре.

— Сигурен съм, че Лиса вече те е уведомила.

— Трябваше да го видя с очите си.

— Е, видя.

— Всичко, което виждам, е гърбът ти.

Вбесяваше ме и въпреки това всяка дума, която успях да изкопча от него, беше като подарък. Както и преди, се зачудих как изобщо можах да объркам Дмитрий от Сибир с този тук. И на двете места гласът му звучеше идентично, със същата височина и акцент, при все че като стригой думите му винаги ме караха да настръхна. Гласът тук звучеше топло. Като мед и кадифе и като куп великолепни неща, които ме обгръщаха, независимо от ужасните думи, които изричаше.

— Не те искам тук, — каза безразлично Дмитрий. — Не искам да те виждам.

За миг обмислих стратегията си. Дмитрий още изглеждаше депресиран, без надежда. Лиса бе подходила мило и състрадателно спрямо него. Успя да премине през защитата му, въпреки че голяма част от успеха й се дължеше на него — смяташе я за свой спасител. Можех да оптам подобна тактика. Можех да се държа мило, да изразя подкрепата си и да му покажа цялата си обич — и нямаше да излъжа. Обичах го. Толкова много исках да му помогна. Въпреки че не бях сигурна дали точно този подход ще ми помогне. Роуз Хатауей не се славеше с мекия си подход. Обаче реших да заложа на това, че се чувстваше задължен.

— Не можеш да ме игнорираш, — казах, като се опитвах да запазя гласа си достатъчно нисък, за да не бъда чута от пазителите. — Задължен си ми. Аз те спасих.

За няколко мига настъпи тишина.

— Лиса ме спаси, — отвърна той предпазливо.

В гърдите ми се надигна гняв, същият като гнева, когато наблюдавах посещението на Лиса. Как можеше да я величае, а мен — не?

— И как мислиш е успяла? — попитах рязко. — Според теб как е разбрала как да те спаси? Имаш ли някаква представа през какво трябваше да минем — ДА МИНА АЗ, — за да получа информацията? Мислиш, че заминаването ми за Сибир беше лудост? Повярвай ми, дори не си бил близо до това да ме видиш полудяла. Познаваш ме. Знаеш на какво съм способна. Успях да подобря собствения си рекорд. Задължен. Си. Ми.