Духовна връзка

Всички в залата погледнаха към нея — нещо, което тя не хареса. Въпреки това Лиса беше свикнала да е център на внимание. Тя знаеше какво се очаква от кралските особи, как да изглежда и да се грижи за себе си. Така че вместо да се свие, тя седна поизправена и се загледа напред с хладен, кралски поглед, който показваше, че може да отиде до масата и да поиска рожденото си право. Дали заради прекрасното й поведение или може би заради харизмата й от Духа, беше почти невъзможно да извърнеш поглед от нея. Красотата й имаше собствено сияние и из стаята много от хората изпитваха благоговението, което и аз към голяма част от Двореца. Промяната на Дмитрий все още беше загадка, но тези, които вярваха в нея, наистина я смятаха за нещо като светица. Тя ставаше все по-важна в очите на много хора, и заради фамилията си, и заради мистериозните си сили — а сега и заради разкритата способност да бъдат връщани стригои.

Самодоволно погледнах към Татяна.

— Осемнадесет не е ли законната възраст за гласуване? — Шах и мат, кучко.

— Да, — каза тя весело. — Ако Драгомир имат кворум.

Не бих казала, че зашеметяващата ми победа се разклати съвсем, но със сигурност загуби малко от блясъка си.

— Нямат какво?

— Кворум. По закон, за да има една фамилия на мороите право на глас в Съвета, трябва да е семейство. Тя не го прави цяло. Тя е само една.

Погледнах я невярващо.

— Какво, казвате, че тя трябва да има дете, за да гласува?

Татяна направи гримаса.

— Не веднага, разбира се. Някой ден със сигурност. Едно семейство, за да има глас, трябва да има най-малко двама члена, един от които да има осемнадесет. Това е закона на мороите — отново закон, който е бил в книгите през вековете.

Няколко души излеждаха объркани и изненадани. Това определено не беше законът, с който бяха запознати. Разбира се, тази ситуация не се е била състояла в доскорошната история, ако изобщо някога се е случвала.

— Това е истина, — заяви неохотно Ариана Сзелски. — Чела съм го.

Добре, зашеметяващата ми победа беше разгромена. Фамилията Сзелски беше от онези, на които вярвах и Ариана, по-голямата сестра на онзи, когото защитаваше майка ми. Ариана беше доста пристрастен към книгите човек и тъй като бе гласувала против промяната на възрастта на пазителите, изглеждаше малко вероятно да покаже доказателство като това, ако не беше вярно.

Без повече оръжия, прибягнах до старите трикове.

— Това, — казах на Татяна — е най-шибаният закон, който съм чувала.

Така беше. Публиката избухна в шокирано бърборене и Татяна се отказа от каквито и да било приятелски отношения, на които се стараеше. Съвсем точно показа на говорителя как се дават заповеди.

— Изгонете я! — изкрещя Татяна. Дори и с бързо развиващия се шум, гласът й прозвуча ясно в стаята. — Няма да толерираме такова вулгарно държание!

За секунда около мен имаше пазители. Честно казано, след като знаех колко пъти съм била влачена от такива места в последно време, в това имаше нещо приятно и познато. Не се борих с пазителите, докато ме водеха към вратата, но и не им позволих да ме изкарат преди да кажа няколко последни думи.

— Можеш да промениш закона за кворума, ако искаш, лицемерна кучко! — Извиках в отговор. — Извърташ закона, защото си егоистична и уплашена! Правиш най-голямата грешка в живота си. Ще съжаляваш за това! Почакай и ще видиш — ще ти се иска да не си го правила!

Не знам дали някой бе чул тирадата ми, защото дотогава залата отново беше в хаус, както беше, когато влязох. Пазителите — трима от тях — не ме пуснаха преди да излезем. След като ме пуснаха, постояхме неловко за момент.

— Какво сега? — попитах. Опитах се да премахна гнева от гласа си. Все още бях бясна и ядосана, но това не беше по вина на момчетата. — Ще ме закопчаете ли? — видях това като възможност да бъда при Дмитрий, че дори ми се стори като награда.

— Казаха само да те изкараме, — заяви един от пазителите. — Никой не каза какво да те правим след това.

Друг пазител, стар и с прошарена коса, но все още гледащ свирепо, ме погледна иронично.

— Бих отпрашил докато мога, ако бях на твое място, преди наистина да имат възможността да те накажат.

— Не че няма да те намерят, ако не поискат, — добави първият пазител.

С това тримата влязоха обратно, оставайки ме объркана и разстроена. Тялото ми още беше готово за борба и бях изпълнена с чувството на раздразнение, което винаги се появяваше, когато попаднех в ситуация, в която не мога да направя нищо. Всичкото това викане за нищо. Не бях постигнала нищо.

— Роуз?

Отърсих се от избиващите ми емоции и погледнах към сградата. По-старият пазител не беше влязъл и все още стоеше на прага. Лицето му беше стоическо, но мисля, че видях окото му да проблясва.

— Ако има някакво значение… — рече ми той, — мисля, че беше страхотна вътре.

Не ми се усмихваше много, но устните ми се предадоха.

— Благодаря — казах.

Добре, може би бях постигнала едно нещо.

Глава 22