Духовна връзка

— Но е лесно заменима — каза нов глас. Кристиан се беше присъединил, а Лиса пристъпи няколко крачки назад, все още раздразнена заради Мия. — И сега всъщност е перфектното време. Хората, които са искали това, е трябвало да грабнат шанса си. Всеки път, когато има голяма битка със стригоите, всички се панират. Страхът ще накара много хора да се присъединят към това решение. И ако някой от членовете на Съвета са били нерешителни преди това, битката може би ги е насочила.

Това беше доста мъдро от страна на Кристиан, а Лиса беше впечатлена, въпреки не особено приятните си чувства към него в момента. Г оворителят на Съвета най-накрая успя да надвика крясъците на останалите. Чудех се дали щяха да спрат да викат, ако Татяна сама започнеше да им вика и казва да млъкнат. Но не. Това вероятно беше под достойнството й. Тя все още стоеше там спокойна, сякаш нищо необикновено не се случваше.

Въпреки всичко, отне няколко момента на всички, за да се успокоят и да седнат по местата си. Приятелите ми и аз бързо заехме първите, които намерихме. При най-накрая постигнати спокойствие и тишина, измореният говорител даде думата на кралицата.

Като се усмихваше широко на събралите се, тя се обърна към тях с много властен тон.

— Искаме да благодарим на всички, че дойдоха днес и изразиха своите. . мнения. Знам, че някои са все още несигурни относно това решение, но законът на мороите беше спазен — закони, които съществуват от векове. Ще свикаме ново събрание скоро, за да разберем какво имате да кажете по цивилизован начин, — нещо ми подсказваше, че това беше напразно. Хората можеха да си говорят каквото искат; тя просто нямаше да слуша. — Това решение… тази присъда — ще е в полза на мороите. Пазителите ни вече са толкова добри, — тя кимна решително към пазителите, стоящи мирно до стените в залата. Бяха с типичните си неутрални изражения, но предполагах, че като мен вероятно искат да пребият половината членове на Съвета. — Те са толкова идеални, че всъщност ще обучат учениците си да защитават от ранна възраст. Всички ще сме защитени от такива трагедии като тази, която се случи наскоро.

Тя наведе главата си за момент, което вероятно е било знак на траур. Спомних си вечерта, когато тя самата се беше задавила при споменаването на Присила. Дали това беше роля? Дали смъртта на най-добрата й приятелка беше удобен начин за Татяна да наложи собствения си ред? Със сигурност… със сигурност не беше чак толкова хладнокръвна.

Кралицата отново повдигна главата си и продължи.

— И отново, ние се радваме да чуем мненията ви, въпреки че според собствените ни закони този въпрос е уреден. Бъдещите ни събрания ще трябва да почакат, докато премине достатъчно време за раздяла със загиналите.

Тонът и езикът на тялото й показаха, че това наистина беше краят на дискусията. Тогава нагъл глас наруши тишината в стаята.

Моят глас.

— Е, бих желала да споделя мнението си сега, — в главата ми гласът на Лиса крещеше: Седни, седни! Но вече бях станала, тръгнала към масата на Съвета. Спрях на прилично разстояние, такова, от което щяха да ме виждат, но не и пазителите да ме хванат. И о, да, виждаха ме. Говорителят почервеня при наглото ми излизане напред.

— Присъствието ви е неуместно и в нарушение на всички протоколи на Съвета! Седнете веднага, преди да ви изгоним, — той погледна към пазителите сякаш очакваше да последват думите му веднага. Никой от тях не помръдна. Или не ме смятаха за заплаха, или се чудеха какво щях да направя. И аз също се чудех.

Бавно и деликатно, Татяна отметна косата си назад.

— Смятам, че има толкова много нарушения по протокола, че още едно няма да е от голямо значение, — тя леко ми се усмихна, което уж трябваше да ни направи приятелки. — Освен това, пазител Хатауей е едно от най-стойностните ни попълнения. Винаги ми е интересно да разбера какво има да каже.

Ама тя сериозна ли беше? Беше време да разбера. Отправих думите си към Съвета.

— Това, което сте решили, е напълно крайно и абсолютно безумно, — съобщих, без да използвам обидни думи. Запазих си ги за по-късно. — Как може някой от вас да стои там и да мисли, че е добре 16-годишни да рискуват животите си?

— Това са само две години разлика. — каза принца на Тарус. — Все пак не изпращаме 10-годишни.

— Две години са много, — помислих си за момент каква бях аз на шестнадесет. Какво беше станало през тези две години? Бях избягала с Лиса, гледала как мои приятели умират, бях обиколила света, бях се влюбила… — Можеш да изживееш живота си за две години. И ако искате да продължим да бъдем на предните линии — което става обикновено по ваше желание след като се дипломираме, — тогава ни дължите тези две години!

Този път се обръщах и назад към публиката. Реакциите бяха смесени. Някои напълно ме подкрепяха, кимайки с глави. Други сякаш мислеха, че нищо на света не би променило решенията им. Трети дори не ме поглеждаха в очите. Бях ли ги убедила? Дали просто бяха нерешителни? Засрамени от собствения си егоизъм? Можеха да бъдат от голяма полза.